Дмитрий Глуховски - Метро 2034

В далечината трепкаше разпаленият от патрулните огън, лъчът на прожектора обхождаше високия таван, но на Саша не й се ходеше там. Колко години й се беше струвало, че веднага щом се откъсне от „Коломенска“ и срещне други хора, ще съумее да бъде щастлива! Но сега й бе необходим само един човек — за да сподели с него възторга и удивлението си, че светът се оказа наистина с една трета по-голям, надеждата си, че все още всичко може да се оправи. А самата Саша навярно не беше нужна на никого, каквото и да внушаваше на себе си и на стареца.

И девойката тръгна в противоположната посока, там, където в десния тунел наполовина бе потънала мотриса с разбити стъкла и разтворени врати. Влезе вътре и изследва първия, втория и третия вагон, прескачайки процепите между тях. В последния намери по чудо оцелял диван и легна на него. Огледа се и се опита да си представи, че влакът всеки момент ще тръгне и ще я понесе нататък, към нови станции — светли, кънтящи от хорски гласове. Но не й достигаше нито вяра, нито фантазия, за да помръдне от мястото им тоновете железни отпадъци. С нейния велосипед всичко беше много по-просто.

Не успя да се скрие — до нея през вагоните достигна шумът от избухналата на „Павелецка“ битка.

Отново?!

Тя стъпи на пода и стремително хукна обратно към станцията — към това единствено място, където все още би могла да направи нещо.

Навсякъде имаше разкъсани тела на патрулни — и при стъклената будка със застинал прожектор, и в тлеещия огън, и насред залата. Бойците вече бяха прекратили съпротивата и бягаха към убежището в прехода, но гибелта ги застигна насред пътя.

Над един от труповете се беше навела зловеща, неестествена фигура. От такова разстояние не се различаваше добре, но Омир видя гладка бяла кожа, потрепваща могъща грива, нетърпеливо пристъпващи крака с прекалено много свивки.

Сражението беше загубено. Къде се намираше Хънтър? Старецът отново подаде глава и застина… На десетина крачки, подавайки се иззад колоната точно толкова, колкото и Омир, сякаш дразнейки го или играейки си с него, от височина повече от два метра към стареца гледаше кошмарна муцуна. По увисналата долна устна се процеждаха червени капки, тежката челюст непрестанно се движеше, дъвчейки зловеща хапка, мястото под скосеното чело беше абсолютно празно; но явно липсата на очи изобщо не пречеше на тварите да се придвижват и да нападат.

Омир отскочи, натискайки спусъка — автоматът мълчеше. Химерата нададе продължителен зашеметяващ вопъл и скочи насред залата. Старецът задърпа заялия затвор, осъзнавайки, че няма да успее…

Но внезапно чудовището изгуби всякакъв интерес към него; сега вниманието му беше приковано в края на платформата. Омир рязко се обърна, проследявайки слепия поглед, и сърцето му се разтуптя.

Там, уплашено озъртайки се, стоеше Саша.

— Бягай! — закрещя Омир и викът му премина в раздиращо гърлото хриптене.

Бялата химера скочи напред, прелетя няколко метра и се озова право пред девойката. Момичето извади нож, годен само за готвене, и го размаха. В отговор тварта стрелна към нея една от предните си лапи и девойката рухна на земята, а ножът отлетя на няколко крачки.

Старецът вече беше на дрезината. Но сега той дори не помисляше за бягство. Пъхтейки, обръщаше картечницата, стараейки се да хване в паяжината на прицела танцуващия, лишен от окосмяване силует. Не се получаваше: чудовището бе прекалено близо до момичето. На Омир му хрумна, че гадината се забавлява. Одеве за броени минути беше разкъсала патрулните, които представляваха поне някаква опасност, а сега създанието си играеше, притискайки в ъгъла две немощни същества, като не бързаше да ги довърши.

Ето, гадината се наведе над Саша, закривайки я от стареца… Свежа плячка?

И в този момент чудовището се дръпна, отскочи, задраска с нокти по цъфналото върху гърба му петно и се обърна.

Стъпвайки несигурно, протегнал автомата с едната си ръка, срещу него вървеше Хънтър. Другата му ръка бе увиснала покрай тялото и си личеше какво усилие му коства всяка крачка.

Бригадирът изстреля нов откос по чудовището, ала то се оказа удивително жизнено — само се олюля, но веднага си възвърна равновесието и се хвърли напред. Патроните секнаха, Хънтър се изви мълниеносно и посрещна туловището на звяра с насочено мачете. Химерата рухна и смачка бригадира под себе си. Чу се пукане на кости.

Сякаш за да убие и последната надежда, се приближи и втора твар. Застина над конвулсивно треперещото тяло на своя събрат, одраска с нокът бялата кожа, сякаш опитвайки се да го разбуди, после бавно обърна безоката си физиономия към стареца…