Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Саша — докато беше в несвяст, бе свикнал да я нарича така — омекна и се отпусна върху възглавницата, а Омир се върна към масата, където го чакаше разтворена тетрадка с цели деветдесет и шест листа. Повъртя в пръсти химикалката и продължи от онова място, където бе оставил отново започнатата книга, за да отиде при бълнуващата девойка.

„… този път керванът се бавеше. Бавеше се повече от допустимото и вече ставаше ясно: случило се е нещо ужасно, непредвидено, от което не са успели да ги защитят нито закалената в битки тежковъоръжена охрана, нито изгражданите с години отношения с ръководството на Ханза.

Но и това нямаше да е беда, ако връзката работеше. Само че нещо се беше случило с опънатите към Околовръстната линия телефонни кабели — връзката бе прекъснала още в понеделник, а бригадата, изпратена да открие скъсаното място, се върна без резултат.“

Омир вдигна поглед и потрепна: девойката стоеше зад гърба му и гледаше през рамото му в неговите завъртулки. Изглежда, само любопитството й я държеше на крака.

Старецът се смути и обърна тетрадката с корицата отгоре.

— За това ли ти е нужно вдъхновение? — попита го тя.

— Все още съм в самото начало — кой знае защо промърмори Омир.

— А какво се е случило с кервана?

— Не знам. — Той се зае да рисува рамка около заглавието. — Историята още не е завършила. Лягай си, трябва да си почиваш.

— Но нали от теб зависи как ще завърши книгата? — възрази тя, без да помръдне от мястото си.

— В тази книга нищо не зависи от мен. — Старецът остави химикалката на масата. — Аз не измислям историята, просто описвам това, което се случва с мен.

— В такъв случай историята зависи още повече от теб — каза девойката след кратък размисъл. — А мен ще ме има ли в нея?

— Точно за това исках да взема разрешение — усмихна се Омир.

— Ще си помисля — сериозно отговори тя. — А за какво я пишеш?

Старецът се изправи на крака, за да не я гледа отдолу нагоре.

Още след предишния разговор със Саша му стана ясно, че нейните младост и неопитност създаваха измамно впечатление; сякаш на странната станция, от която я бяха взели, за една година минаваха две. Тя имаше маниер да отговаря не на въпросите, които той произнасяше на глас, а на онези, които оставаха незададени. Освен това го питаше само за нещата, чийто отговор той не знаеше.

А и отгоре на всичко му се струваше, че ако иска да разчита на нейната искреност — а как иначе щеше да стане негова героиня? — самият той трябваше да бъде честен с нея, да не мънка и да не премълчава нищо, да й казва не по-малко от онова, което би казал на себе си.

— Искам хората да ме запомнят. И мен, и онези, които са ми били скъпи. Да знаят какъв е бил светът, който съм обичал. Да чуят най-важното от онова, което съм узнал и разбрал. Да не се окаже, че съм живял живота си напразно. Да остане нещо след мен.

— Вграждаш душата си в нея? — Тя наведе глава настрани. — Но това е просто една тетрадка. Тя може да изгори или да се загуби.

— Ненадеждно хранилище за една душа, нали? — въздъхна Омир. — Не, тетрадката ми е необходима, за да подредя в нея всичко както трябва и да не забравя нещо важно, докато историята не бъде завършена. А после ще е достатъчно да я разкажа на няколко души. И ако се получи, вече няма да ми бъдат нужни нито хартията, нито тялото ми.

— Сигурно си видял много неща, жалко ще е да се забравят завинаги — сви рамене девойката. — Аз пък нямам какво да записвам. И няма какво да правя в тетрадката. Не хаби хартия за мен.

— Виж, толкова много неща ти предстоят… — започна старецът и веднага се сепна: него вече нямаше да го има.

Девойката не отговори и Омир се изплаши, че сега тя съвсем ще млъкне. Опита се да подбере правилните думи, за да си върне загубената възможност, но само се оплете в собствените си съмнения.

— А кое е най-красивото от нещата, които помниш? — попита го изведнъж тя. — Най-най?

Омир се обърка, поколеба се. Да споделя най-съкровеното с човек, когото познава от по-малко от две денонощия, беше странно. Той не бе доверявал това дори на Елена — и тя мислеше, че на стената в стаичката им виси най-обикновен градски пейзаж. А и би ли могла девойката, прекарала целия си живот в подземие, да разбере това, което ще й разкаже?

— Летният дъжд — реши се той.

— Какво му е красивото на него? — намръщи се тя.

— Виждала ли си някога дъжд?

— Не — поклати глава девойката. — Татко ми забраняваше да излизам навън. Аз въпреки това излизах два пъти, но там не се чувствах добре. Страшно е, когато наоколо няма стени. Дъждът — това е, когато водата се излива отгоре, нали? — уточни тя за всеки случай.