Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Стоеше пред палатка на оръжейник, а право пред нея се извисяваше шперплат със забодени в него най-различни ножове — от сгъваеми джобни ножчета до хищни ловджийски ками. Саша застина, гледайки очаровано остриетата.

Двете й половини се сблъскаха в схватка не на шега. Мисълта, която й хрумна, беше проста и съблазнителна. Старецът й бе дал шепа патрони и те стигаха точно за един нащърбен черен нож — широк, наточен, страшно подходящ за замисленото.

След минута Саша се престраши и взе решение. Скри покупката в нагръдния джоб на гащеризона си — по-близо до онова място, което искаше да обезболи. Тръгна обратно към лазарета, без да усеща тежестта на бушлата и забравила за наболяващите я слепоочия.

Тълпата беше с цяла глава по-висока от девойката и далечният музикант, издишващ удивителни ноти, така и си остана невидим за нея. Но мелодията все още се опитваше да я догони, да я обърне, да я разубеди.

Напразно.

На вратата отново се почука.

Застаналият на колене Омир се надигна с пъшкане, изтри устните си с ръкав и дръпна верижката на казанчето на тоалетната. Върху мръснозелената тъкан на ватенката му бе останала къса кафява ивица. За последното денонощие повръщаше вече пети път, макар и да не беше ял абсолютно нищо.

Неразположението му можеше да има няколко обяснения, опитваше се да убеди себе си старецът. Защо да е непременно ускорено протичане на болестта? Можеше да става въпрос и за…

— Скоро ли ще излезете?! — изви нетърпеливо женски фалцет.

Боже! Нима беше бързал толкова, че бе объркал буквите на вратата? Омир забърса с мръсния си ръкав изпотеното си лице, престори се на невъзмутим и вдигна райбера.

— Пияница! — Нагиздената женица го изблъска и хлопна вратата.

Какво пък, помисли си старецът. Нека по-добре да го смятат за пияница… Пристъпи към огледалото над мивката и опря чело в него. Едвам успя да успокои дишането си и наблюдавайки как се изпотява стъклото, се сепна: респираторът се беше плъзнал надолу и висеше под брадичката му. Омир побърза да вдигне намордника си обратно и отново затвори очи. Не, невъзможно бе да си мисли за това, че обрича на смърт всеки човек, когото среща по пътя си. Сега беше късно да се връща назад: ако бе заразен, ако не бъркаше симптомите, цялата станция така или иначе вече е обречена. Като се започне точно от тази жена, виновна само в това, че й е дошло на зор в неподходящ момент. Какво ли би направила, ако й кажеше, че тя ще умре най-късно след месец?

Глупаво, мислеше си Омир, страшно глупаво. Беше си мечтал да увековечи всички, с които го е сблъскала съдбата, а вместо това играеше ролята на ангел на смъртта — нелеп, плешив, немощен. Бяха му подрязали крилете и го бяха опръстенили, като му бяха дали този трийсетдневен срок, подтиквайки го да действа.

Наказваха го за самонадеяността му, за горделивостта му?

Не, старецът повече не можеше да мълчи за това. Но на света имаше само един човек, пред когото можеше да се изповяда. Пред него така или иначе нямаше да успее да лъже дълго, а и щеше да е значително по-лесно да играе с открити карти.

С неуверена походка тръгна към болничните стаи.

Залата, която му трябваше, се намираше в самия край на коридора и обикновено на вратата й имаше дежурна болногледачка, но сега постът й беше изоставен, а от процепа отвътре долетя отривисто хриптене. В него се различаваха някакви думи, но свързването им в смислени фрази бе непосилна задача дори за притаилия се Омир.

— По-силно… Да се боря… Длъжен съм… Все още има смисъл… Да се съпротивлявам… Да помня… Още може… Сбъркахме… Осъдихме… Но още…

Думите се превърнаха в ръмжене, сякаш болката стана нетърпима и вече не позволяваше на говорещия да впримчва изплъзващите се мисли. Омир влезе вътре.

Хънтър лежеше в несвяст, проснат върху смачканите влажни завивки. Бинтовете, омотани около черепа на бригадира, бяха паднали върху очите му, заострените му скули бяха покрити с пот, обраслата с брада долна челюст беше безсилно отворена. Широката му гръд с усилие, като ковашки мях, се издигаше и спускаше, трудно поддържайки огъня в твърде едрото тяло.

До служещата за възглавница постеля при тила на Хънтър стоеше девойката, сплела зад гърба си крехките си ръце. Не веднага, а едва след като се вгледа по-внимателно, старецът забеляза почти слял се с плата на гащеризона й черен нож, чиято ръкохватка тя беше стиснала с пръсти.

Сигнал.

Още един. И още.

Хиляда двеста трийсет и пети. Хиляда двеста трийсет и шести. Хиляда двеста трийсет и седми.