Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Артьом ги броеше не за да се оправдае пред командира. Това беше необходимо, за да чувства, че се движи нанякъде. А ако се отдалечава от точката, в която е започнал да брои, значи с всеки следващ сигнал се приближава до точката, в която това безумие ще приключи.

Самозаблуда? Нека да е така. Но беше непоносимо да ги слуша, да си мисли, че няма да престанат никога. Макар и отначало, в най-първото му дежурство, това даже му харесваше: сигналите като метроном подреждаха какофонията на мислите му, опустошаваха главата му, подчиняваха на бавния си ритъм ускорения му пулс.

Но прорязаните от тях минути ставаха абсолютно подобни една на друга и на Артьом започваше да му се струва, че не само са подобни, а че всъщност той е заседнал в някакъв времеви капан и няма да може да се измъкне от него, докато сигналът не престане. Имало е такова мъчение в Средновековието: провинилият се е бил събличан и са го завързвали под буре, от което върху темето му капка по капка падала вода, постепенно карайки клетника да полудее. Там, където дибата 7 7 Уред за изтезание чрез разтягане на крайниците, използван от Инквизицията — Бел.прев. е била безсилна, обикновената вода давала превъзходни резултати.

Прикрепен към кабела, Артьом нямаше право да се отлъчва нито за секунда. През цялото дежурство се стремеше да не пие, за да не го откъсне от сигналите ходенето по нужда. Предишния ден не беше издържал, изскочи от стаята, изтича до клозета и веднага се върна. Още от прага се заслуша и го побиха тръпки — темпото не беше същото, сигналът бе ускорил хода си, обичайната ритмична стъпка беше нарушена. Можеше да се е случило само едно нещо и той прекрасно разбираше това. Мигът, който толкова беше чакал, бе настъпил, когато не беше наблизо. Обърна се уплашено към вратата — дали някой не е забелязал? След това побърза да набере отново номера и притисна слушалката към ухото си.

Апаратът изщрака и сигналите, нулирайки броенето, тръгнаха в обичайния си ритъм. От този момент нито веднъж не последва „заето“ и никой не се приближи към телефона. Но Артьом така или иначе не смееше да остави слушалката, само я пренасяше от запотеното ухо към премръзналото, стараейки се да не сбърка в броенето.

Не доложи веднага за този случай на началството, а сега вече не му се вярваше, че сигналите може да са звучали по друг начин. Беше му дадена заповед да се свърже и вече цяла седмица съществуването му бе подчинено само на това. За нарушаване на заповедта щеше да се изправи пред трибунал, за който немарливостта с нищо не се различаваше от саботажа.

Освен това телефонът му подсказваше колко време му оставаше до края на дежурството. Артьом нямаше свой собствен часовник, но по време на обхода на командира беше засякъл времето по неговия часовник: сигналът се повтаряше веднъж на пет секунди. Дванайсет сигнала — минута. Седемстотин и двайсет — един час. Тринайсет хиляди шестстотин и осемдесет — една смяна. Те се преливаха като песъчинки от някаква огромна стъклена колба в друга, бездънна. А в тясното гърло между тези два невидими съда седеше Артьом и слушаше отмерването на времето.

Не се решаваше да остави слушалката само защото командирът можеше да нахлуе на проверка във всеки момент. Но иначе… Това, което вършеше, беше напълно безсмислено. От другата страна на кабела със сигурност вече не бе останала нито една жива душа. Когато Артьом затваряше очи, пред него отново и отново заставаше една и съща картина…

Той виждаше барикадирания отвътре кабинет на началника на станцията и самия началник, забил лице в масата и стиснал в ръката си „Макаров“. Разбира се, с простреляните си уши не чува звъненето на телефона. Тези отвън така и не са успели да разбият вратата, но дупките и процепите в ключалката си остават открити. И отчаяното звънене на стария апарат прониква през тях, плъзга се над платформата, изпълнена с набъбнали трупове… Някога звънтенето на телефона не е можело да бъде чуто заради нестихващото гълчене на тълпата, шумоленето на стъпки, детския плач, но сега освен него нито един друг шум не тревожи мъртвите.

Примигва пурпурното зарево от агонизиращите аварийни акумулатори.

Звън.

Още един звън.

Хиляда петстотин шейсет и трети. Хиляда петстотин шейсет и четвърти.

Никой не отговаря.

— Докладвай!

Определено умееше да изненада човек неподготвен. В гарнизона за командира се говореха легенди: бившият наемник се славеше с изкуството да си служи с хладно оръжие и да се разтваря в тъмнината. Някога, още преди да се установи на „Севастополска“, той сам бе унищожавал цели вражески блокпостове — достатъчно беше патрулните да проявят и най-малко лекомислие.