Дмитрий Глуховски - Метро 2034

В тази минута той беше за нея не бандит, а герой, не главорез, а воин, и преди всичко — мъж. И още нещо: неизказана и дори изобщо неоформена, в главата й се въртеше следната мисъл: ножът му е счупен на две, а той, ранен, не може да дойде на себе си. Може би, ако има цял нож… като амулет…

Все пак го купи.

И ето че стоеше до леглото му, скрила подаръка зад гърба си, и чакаше той да я усети или поне да почувства близостта на острието. Обръснатият помръдна рязко, захриптя, забълнува, но така и не дойде на себе си: мракът го държеше прекалено здраво.

Досега Саша никога не бе произнасяла името му — не само на глас, но и наум. Преди да го повика гръмко, тя прошепна това име, сякаш пробвайки го, и най-накрая се реши:

— Хънтър!

Обръснатият утихна, заслушвайки се, сякаш тя се намираше някъде невъобразимо далеч и гласът й долита до него като едва доловимо ехо, но така и не отговори. Саша повтори още веднъж — по-високо, по-настойчиво. Не възнамеряваше да отстъпва, докато той не отвори очи. Искаше й се да стане негово тунелно огънче.

В коридора някой извика удивено, затропаха ботуши и Саша, за да не губи време, застана на колене и сложи ножа на нощното шкафче до главата му.

— Това е за теб — каза тя.

Стоманените пръсти се сключиха около китката на Саша в хватка, способна да строши костите й. Раненият успя да вдигне клепачите си, но погледът му бродеше безумно наоколо, без да се задържа върху нищо.

— Благодаря ти… — Девойката не правеше опити да освободи стиснатата в капан ръка.

— Какво правите тук?!

Към нея подскочи висок мъжага със зацапана бяла престижа, би инжекция на обръснатия и той веднага се отпусна. Рязко вдигайки Саша на крака, санитарят изсъска през стиснатите си зъби:

— Ти какво, не разбираш ли? Той е в такова състояние… Докторът забрани…

— Ти не разбираш! Той трябва да се държи за нещо, а от вашите инжекции все повече се отпуска…

Санитарят забута Саша към изхода, но след няколко крачки я обърна към себе си и я изгледа навъсено изпод вежди.

— Да не съм те видял повече тук! А това какво е? — Той забеляза ножа.

— Това е за него… Аз му го донесох… — започна да заеква Саша. — Ако не беше той… тези твари щяха да ме разкъсат.

— А мен ще ме разкъса докторът, ако разбере! — измърмори санитарят. — Добре, махай се!

Но Саша се задържа още за миг и отново обръщайки се към изпадналия в лекарствено опиянение Хънтър, все пак довърши посланието си:

— Благодаря. Ти ме спаси.

Пристъпи извън залата и изведнъж дочу тихия отговор:

— Просто исках да го убия… Чудовището…

Вратата се хлопна пред лицето й и в ключалката се завъртя ключ.

Ножът беше предназначен за нещо друго, Омир веднага разбра това. Достатъчно бе да чуе веднъж как девойката вика мятащия се и бълнуващ бригадир — и настоятелно, и нежно, и жално. Старецът вече беше готов да се намеси, но се смути и отстъпи: тук нямаше нужда да спасява никого. Можеше да помогне само с едно — като се измъкне по-бързо навън, за да не изплаши Саша.

Откъде да знае, възможно е тя да има право. Нали на „Нагатинска“ Хънтър изобщо забрави спътниците си, оставяйки ги да бъдат разкъсани от призрачните циклопи. А в тази битка… Нима девойката все пак означаваше нещо за него?

Замислен, Омир тръгна по коридора към своята стая. Размина се с един санитар, който го бутна неволно, но старецът изобщо не обърна внимание на това. Каза си, че е време да даде на Саша нещото, което й беше купил на пазара. Изглежда, скоро тя щеше да има нужда от него.

Извади от чекмеджето на бюрото един пакет и го повъртя в ръце. Девойката се втурна в стаята след няколко минути — напрегната, объркана и озлобена. Хвърли се върху леглото, сви се в ъгъла. Омир чакаше — дали бурята щеше да се разрази или ще отмине? Саша мълчеше, само се зае да си гризе ноктите. Наставаше време за решителни действия.

— Имам подарък за теб. — Старецът излезе иззад бюрото и сложи пакета на покривката до девойката.

— Защо? — ощипа го тя, без да се подава от раковината си.

— А защо изобщо хората си подаряват разни неща?

— За да се отплатят за доброто — отговори уверено Саша. — Което вече им е сторено или за което тепърва ще помолят.

— Тогава ще смятаме, че ти се отплащам за доброто, което вече си ми сторила — усмихна се Омир. — Няма да те моля за друго.

— Не съм ти сторила никакво добро — възрази девойката.

— А моята книга? Вече те вкарах в нея. Трябва да се отплатя, не искам да съм ти задължен. Хайде, отвори го — вкара шеговит тон той.