Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Спомняйки си как обръснатият се мята в бълнуването си, Саша чувстваше, макар и да не можеше да го обясни, как я търси, защото тя беше в състояние да го успокои, да му донесе облекчение от горещината, да му помогне да си върне равновесието. И колкото повече мислеше за това, толкова по-горещо й ставаше на нея самата.

Взеха й изцапания гащеризон с обещанието да го изперат; вместо него получи протрити светлосини панталони и прокъсан пуловер. Новите дрехи й бяха тесни и неуютни. При това, докато я превеждаха обратно през пограничните постове към лазарета, почти всички мъжки погледи се залепиха за панталоните и пуловера и когато Саша се добра до леглото си, пак й се искаше да вземе душ.

Оказа се, че старецът го няма в стаята, но не й се наложи да скучае самичка. След няколко минути вратата изскърца и докторът надникна вътре.

— Е, поздравления. Можете да го посетите. Дойде в съзнание.

— Коя дата е днес?

Бригадирът се надигна на лакът, тежко размърдвайки глава, и впи поглед в Омир. Старецът кой знае защо се хвана за китката, макар че отдавна не носеше часовник, и разпери ръце.

— Втори. Втори ноември — подсказа санитарят.

— Три денонощия. — Хънтър се плъзна върху възглавницата. — Три денонощия са изгубени. Закъсняваме. Трябва да тръгваме.

— Няма да стигнеш далеч — опита се да го вразуми санитарят. — Почти не е останала кръв в теб.

— Трябва да тръгваме — повтори бригадирът, без да му обръща внимание. — Нямаме много време… Бандитите… — и изведнъж се сепна. — За какво ти е респиратор?

Старецът се беше подготвял за този въпрос — бе разполагал с цели три дни, за да изгради защитата си и да планира контранастъпление. Безсъзнанието на Хънтър го избавяше от необходимостта да прави ненужни признания — сега можеше да ги замени с добре обмислена лъжа.

— Няма никакви бандити — прошепна той, навеждайки се над завивките на ранения. — Докато ти беше в безсъзнание… През цялото време бълнуваше. Знам всичко.

— Какво знаеш?! — Хънтър го сграбчи за врата и го придърпа към себе си.

— За епидемията на „Тулска“… Всичко е наред. — Старецът махна умолително с ръка, спирайки санитаря, който тръгна да отблъсква бригадира от него. — Ще се справя. Трябва да поговорим, може ли да ви помоля…

Санитарят неохотно отстъпи, сложи капаче върху иглата на инжекцията и излезе от стаята, оставяйки ги насаме.

— За „Тулска“… — Хънтър още не сваляше от стареца бесния си, яростен поглед, но полека-лека хватката му отслабваше. — Нещо друго?

— Само това. Че на станцията има огнище на неизвестна инфекция. Че се предава по въздуха… Че нашите са въвели карантина и чакат помощ.

— Така… Така… — бригадирът го пусна. — Да. Епидемия. Страх те е да не се заразиш?

— Предпазливите Бог ги пази — отговори внимателно Омир.

— Да. Добре… Не съм се приближавал, тунелното течение духаше към тях… Не би трябвало…

— А защо беше тази история за бандитите? Какво смяташ да правиш? — събра кураж старецът.

— Първо на „Добрининска“, за да се уговорим. После да изчистим „Тулска“. Трябват огнехвъргачки. Няма друг начин…

— Ще изгориш всички на станцията живи? А нашите? — Старецът продължаваше да се надява, че думите за огнехвъргачките, подхвърлени от командира, бяха също такава лъжлива маневра, като и всичко останало, което Хънтър бе казал на началството на „Севастополска“.

— Защо живи? Труповете… Няма друг изход. Всички заразени, всички, влезли в контакт. Целият въздух. Чувал съм за тази болест… — Хънтър затвори очи, облиза разтреперилите се устни. — Няма лекарство. Преди няколко години имаше епидемия. Две хиляди трупа.

— Но нали са я спрели някак?

— Блокада. Огнехвъргачки. — Бригадирът обърна към стареца обезобразеното си лице. — Няма друго средство. Ако изпуснем… Дори един човек… Край с всички. Да, излъгах за бандитите. Иначе Истомин нямаше да ми разреши да убия всички. Прекалено мек е. А аз ще поведа такива, които не задават въпроси.

— Ами ако се окаже, че има хора с имунитет? — поде плахо Омир. — Ако там има здрави? Аз… Ти казваше… Ами ако все още е възможно да бъдат спасени?

— Няма имунитет. Всички, влезли в контакт, се заразяват. Там няма здрави хора, има само по-жизнени — отсече бригадирът. — За такива е още по-зле. Ще се мъчат повече. Повярвай ми… За тях ще е добре да ги убия… Да ги убият.

— Защо ти е нужно на теб това? — За всеки случай старецът отстъпи назад.

Хънтър уморено затвори очи — и Омир отново забеляза, че окото му, което се намираше от осакатената страна на лицето, не се затвори напълно. Бригадирът не отговори толкова дълго, че старецът се накани да повика доктора.