Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Защо й трябваше да отива на повърхността? Защо й трябваше да умира?

Но на кого беше нужна тя долу? Наистина нужна като човек, а не като действащо лице на ненаписана книга?

Струваше ли си да продължава да се самозалъгва?

Когато Саша си тръгваше от опустялата „Коломенска“, оставяйки там тялото на баща си, й се струваше, че осъществява техен отдавнашен план за бягство. Че отнася частица от баща си със себе си и по този начин му помага да се освободи. Но оттогава не го бе сънувала нито веднъж, а когато се опитваше да извика образа му във въображението си, за да сподели видяното и преживяното, той се получаваше размит и безгласен. Баща й не можеше да й прости и не искаше такова спасение.

Сред намерените от него книги, които Саша беше успяла да прелисти, преди да ги размени срещу храна и патрони, бе запомнила особено добре един стар ботанически справочник. Илюстрациите в него бяха условни: потъмнели от времето черно-бели рисунки и скици. Но в останалите книги, които й бяха попадали, изобщо не се срещаха картинки, така че тази беше любимата книга на Саша. А най-много от растенията в справочника й харесваше поветицата. Даже не, не й харесваше — Саша съчувстваше на поветицата, разпознавайки в нея себе си. Нали и тя по същия начин се нуждаеше от опора. За да расте нагоре. За да се добере до лъчите светлина.

И сега инстинктът й искаше от нея да намери могъщо стебло, което да прегърне и към което да се прилепи. Не за да живее от соковете на чуждото тяло и да му отнема светлината и топлината. Просто защото без него тя беше твърде мека, твърде гъвкава, твърде мекушава, за да устои, и винаги щеше да е принудена да се разстила по земята.

Бащата на Саша й бе казвал, че тя не бива да зависи от никого и да разчита на никого. Защото нали на тяхната забравена станция нямаше на кого да разчита освен на него, а той знаеше, че не е вечен. Баща й искаше Саша да израсне не като бръшлян, а като могъщ дъб. Но забравяше, че това противоречи на женската природа.

Тя би оцеляла и без него. Би оцеляла и без Хънтър. Но сливането й с друг човек й изглеждаше като единствената причина да мисли за бъдещето. Когато на бързо носещата се дрезина го бе обгърнала с ръце, й се стори, че животът й е придобил нова опора. Помнеше, че да се доверява на другите е опасно, а да зависи от тях — недостойно, и с опита си да направи признание на обръснатия беше тръгнала против себе си.

Саша искаше да се слее с него, а той смяташе, че се е вкопчила в ботушите му. Оставена без опора и стъпкана в земята, тя не възнамеряваше да продължи търсенето унизена. Той я бе прогонил на повърхността — какво пък, точно там щеше да отиде. Ако с нея се случеше нещо, вината щеше да е негова; само по неговите сили беше да предотврати това.

Най-сетне стъпалата свършиха. Саша се озова в края на просторна мраморна зала, чийто набразден железен таван на места се беше откъртил. През далечните пробойни валяха ослепителни лъчи с удивителна сивкавобяла окраска и пръските от тях достигаха дори до кътчето, където се намираше. Тя загаси фенера, затаи дъх и започна да се прокрадва напред.

Дупките от куршуми и парчета от снаряди при устието на ескалатора свидетелстваха, че някога е имало хора по тези места. Но само на няколко десетки крачки започваха владенията на други същества. Купчините от засъхнал тор, разхвърляните навсякъде оглозгани кости и късовете от кожа показваха, че Саша се е озовала насред леговището на зверове.

Следващите зали бяха препълнени със скелети на преобърнати будки, купчини невъобразим боклук и останки от разкапана техника. Девойката осъзна, че хората са превърнали външните павилиони на „Павелецка“ в склад, в който са трупали всички полезни предмети от близката околност, докато по-силните същества не са ги прогонили оттук.

Понякога на Саша й се струваше, че вижда едва забележимо помръдване в тъмните ъгли, но го отдаваше на нарастващата си слепота. Гнездящият се там мрак беше прекалено гъст, за да може тя да различи в него сливащите се с планините от боклуци дремещи чудовища.

Монотонно напяващото течение заглушаваше тежкото им дишане и Саша го чу едва когато премина на няколко крачки от потрепващата грамада. Заслуша се напрегнато, после, застинала, се загледа в очертанията на една обърната будка, забеляза сред отломките й странна гърбица… И се вцепени.

Хълмът, върху който беше погребана будката, дишаше. Дишаха и почти всички останали купчини наоколо. За да се увери в това, Саша щракна копчето на фенера и насочи лъча към една от тях. Бледият светлинен кръг се очерта върху мазна, нагъната бяла кожа, пробяга нататък по необятното тяло и се разсея, така и недостигнал края му. Това бе един от събратята на химерата, която за малко не я уби на „Павелецка“, само че беше значително по-едър.