Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И едва когато девойката, оказала се само на десет метра от непоносимо блестящия отвор, не издържа и хукна да бяга, тварта изрева и също се хвърли напред. Саша излетя навън, замижа и без да вижда нищо около себе си, продължи да се носи напред, докато не се спъна и не се търкулна презглава по неравната твърда земя…

Тя очакваше, че преследвачът й ще я настигне и ще я разкъса на парчета, но неизвестно защо й бе позволено да се измъкне. Измина една бавна минута, после още една… Наоколо цареше тишина.

Саша не отваряше очи, докато не намери в раницата си купените от патрулния самоделни очила — две дъна на бутилки от тъмно стъкло, прихванати от телени обръчи и закрепени за ивица гума. Сложи си очилата върху противогаза така, че прозрачните зелени кръгчета се наместиха върху отверстията на гумената маска.

Сега можеше да гледа. И след като бавно вдигна клепачи, първо подозрително, изпод вежди, а после все по-смело, Саша заоглежда странното място, където се бе озовала.

Над главата й беше небето. Истинско, ярко, огромно небе. Даващо повече светлина, отколкото всеки прожектор, цялото равномерно озарено в зелено, на места затулено с ниски облаци, а другаде — разтварящо се в същинска бездна.

Слънцето! Саша го видя през тънката облачна покривка: наситенобял кръг, толкова ярък, че сякаш щеше да пробие дупка в очилата й. Тя изплашено извърна поглед. Почака малко и все пак го погледна крадешком. В него имаше нещо разочароващо: в края на краищата това беше само една ослепителна дупка в небето, защо трябва да бъде боготворена? Но в същото време то бе омагьосващо, привличащо, вълнуващо. За привикналите към тъмнината очи отворът на изхода от леговището на зверовете блестеше не по-малко ярко; Саша се запита дали слънцето не е точно такъв изход, водещ към място, където никога не става тъмно… И ако долети до него, дали ще може да се изтръгне от Земята точно както преди малко се бе изтръгнала от бърлогата? Освен това от слънцето прииждаше слаба, едва доловима светлина — сякаш беше живо.

Саша постоя насред каменната площадка, обкръжена от полуразрушени древни постройки; черните пропасти на прозорците се извисяваха едва ли не в десетки редици, толкова високи бяха тези сгради. Зданията бяха безкрайно много, те се блъскаха, засенчвайки се взаимно от Саша, сякаш напиращи да я разгледат по-добре. Иззад високите сгради надничаха още по-високи, а зад тях се виждаха наистина гигантски постройки.

Колкото и да беше изумително, Саша можеше да ги вижда всичките! И макар да зеленееха налудничаво — както и земята около нея, както и въздухът, както и безумното, бездънно небе, — пред зрението й се разкриваха невъобразими простори.

Колкото и Саша да беше свикнала с тъмнината, очите й не бяха предназначени за нея. Нощем при пропастта под моста се виждаха само уродливи постройки, разположени на няколкостотин метра от херметичната врата. По-нататък тъмнината ставаше прекалено плътна и дори родената под земята Саша не можеше да я пробие с поглед.

По-рано не си бе задавала сериозно въпроса колко голям е светът, в който живее. Но когато мислеше за него, винаги си беше представяла малък мрачен пашкул: няколкостотин метра във всяка посока, зад които има вече наистина бездънна пропаст, край на вселената и начало на абсолютния мрак.

И макар да знаеше, че всъщност светът е доста по-голям, изобщо не можеше да си представи как изглежда. А сега разбираше, че така или иначе нямаше да успее — просто защото бе невъзможно човек да си представи такова нещо, без да го е видял.

И което беше най-странното — изобщо не се страхуваше да стои насред тази безкрайна пустош. По-рано, когато излизаше от тунела до пропастта, тя се чувстваше сякаш са я измъкнали от черупката й; а сега тунелите й изглеждаха като окови, от които най-накрая се е изтръгнала. На дневна светлина всяка опасност се забелязваше отдалеч и Саша имаше предостатъчно време, за да се скрие или да се приготви за отбрана. Усещаше и още едно плахо, непознато до момента чувство: усещането, че сякаш се е върнала вкъщи.

Вятърът вдигаше кълбенца от сплетени бодливи клонки, унило виеше в процепите между сградите, блъскаше Саша в гърба, изисквайки от нея да бъде по-храбра, нареждайки й да се отправи на изследване на новия свят.

На практика тя нямаше избор: за да се спусне в метрото, трябваше отново да влезе в сградата, натъпкана със зловещите същества; само че те вече не спяха. Понякога в кладенците на проходите за миг изплуваха бели тела и веднага изчезваха — явно дневната светлина им бе неприятна. Но какво ще стане, когато настъпи нощта? Дотогава, ако разчиташе, преди да умре, да види поне част от нещата, описани от стареца, трябваше да се отдалечи колкото се може повече от това място.