Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И Саша тръгна напред.

Досега никога не се беше усещала толкова мъничка. Не й се вярваше, че тези гигантски сгради може да са построени от хора с нейния ръст: за какво им е това? Навярно последните поколения преди войната са се изродили и са станали по-дребни… Природата ги е подготвяла за суровото съществуване в теснотата на тунелите и станциите. А тези здания са били издигнати от гордите прародители на настоящите дребни хора — могъщи, високи и стройни като сградите, в които са живеели.

Достигна широко празно място: зданията тук отстъпваха встрани, а земята бе покрита от подобна на камък напукана сива кора. Светът стана още по-огромен — оттук се откри изглед към такива далечини, че сърцето на Саша затуптя и й се зави свят.

Приседна до обвитите с плесен стени на замък с тъповърха часовникова кула, подпираща облаците, и се опита да си представи как трябва да е изглеждал този град, преди да го напусне животът…

По пътя — защото това несъмнено беше път — са крачели високи, красиви хора с шарени дрехи, пред които и най-изящните рокли на жителите на „Павелецка“ биха изглеждали мизерни и глупави. Сред ярката тълпа са сновали коли, точно копие на вагоните на мотрисите, само че съвсем дребни — побиращи само четирима пътници.

Сградите не са били толкова мрачни. Отворите на прозорците не са зеели като черни дупки, а са блестели с чисто измитите си прозорци. И, кой знае защо, Саша си представи и леки мостчета, прехвърлени тук-там между противоположните здания на най-различни височини.

А небето не е било толкова пусто — в него на неописуема височина бавно плували самолети, които без малко не закачали с търбусите си покривите… Баща й й беше обяснявал, че за да летят, на тях изобщо не им е било нужно да махат с нищо, но Саша ги рисуваше във въображението си като лениви грамади с криле като на водни кончета — проблясващи, почти невидими, съвсем леко отразяващи зеленикавите слънчеви лъчи.

И освен това е валял дъжд.

Уж водата просто се изливала от небето, но усещането било напълно необикновено. Тя отмивала не само мръсотията и умората — на това са способни и горещите струи от ръждивия душ; небесната вода пречиствала хората отвътре, дарявала ги с опрощение за извършените грешки. Вълшебното измиване изчиствало горчилката от сърцето, обновявало и подмладявало, давало и желание да продължиш да живееш, и сили за това. Всичко е било както в разказа на стареца…

Саша толкова силно бе повярвала в този свят, че под въздействието на детските й заклинания той започна наистина да се появява около нея. Ето че тя вече чуваше и лекото шумолене на призрачните криле във висините, и веселата глъчка на тълпата, и отмереното почукване на колелата, и плющенето на топлия дъжд. Отнякъде изникна сама и се вплете в картината чутата в прехода мелодия… Нещо я прободе болезнено в гърдите.

Тя скочи и побягна по средата на пътя, срещу човешкия поток, заобикаляйки затъналите в блъсканицата мили коли-вагончета, подлагайки лицето си на тежките капки. Старецът се оказа прав: тук наистина беше приказно красиво, разтърсващо красиво. Трябваше само да изчегърта патината и плесента и миналото започваше да сияе — като цветните мозайки и бронзовите пана на изоставените станции.

Тя се спря на крайбрежната улица на зелена река; прехвърленият някога през нея мост се беше срутил, само малка част от него бе останала да стърчи; нямаше как да се достигне до другия бряг. Вълшебството пресъхваше. Картината, струваща й се толкова истинска, толкова ярка само преди миг, избледня и изгасна. Изсъхналите и вкочанени от старост празни къщи, напуканата кожа на пътищата; обхваналите тротоарите двуметрови бурени и дивият непрогледен гъсталак, погълнал остатъците от крайбрежната улица — това бе всичко, което остана след секунда от прекрасния призрачен свят.

И Саша изведнъж се почувства страшно зле, че никога няма да види тази картина в действителност, че ще й се наложи да избира между гибелта и връщането в метрото и че никъде на земята не е останал нито един снажен гигант с ярки дрехи… Че освен нея на широкия път, губещ се в някаква точка далеч напред, където небето се слива с изоставения град, нямаше нито една жива душа.

Времето си оставаше отлично. Нямаше опасност да завали.

На девойката не й се искаше дори да плаче. Сега щеше да е хубаво просто да си умре.

И сякаш чула желанието й, високо над главата й разпери криле огромна черна сянка.

Какво да направи, ако му се наложеше да избира? Да пусне бригадира и да изостави книгата си, да остане на станцията, докато не открие изчезналата девойка? Или да забрави за нея завинаги и да следва Хънтър, да зачеркне Саша от романа си и да се стаи като паяк в очакване на нови героини?