Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И тя беше благодарна за това. Бе готова да прости, беше готова да доказва и да се сражава — а от Хънтър се нуждаеше само от един най-лек знак. Още един знак.

Залязващото слънце изведнъж угасна, но веднага пламна отново. Саша вирна брадичка и с крайчеца на окото си успя да улови шеметно летящия черен силует, който бе успял да заслони с тялото си слънцето. Съществото веднага изчезна от погледа й.

Чу се свистене — само леко размахвайки криле, от небето върху Саша се спусна нещо огромно. В последния момент инстинктът накара девойката да се хвърли на земята и само това я спаси. Плъзгайки се до самата каменна повърхност с разперените си кожести криле, невижданото чудовище с мощни замахвания пак набра височина и се зае да изписва полукръг, захождайки за нова атака.

Саша хвана автомата си, но веднага се отказа от безполезния си замисъл. Дори и откос, изстрелян в упор, нямаше да може да отклони от пътя й такава грамада; не можеше и да си мечтае да я срази. Нали освен всичко друго трябваше да я уцели! И девойката хукна към каменната площадка, от която се беше отправила на краткото си странстване, без да мисли как ще се спусне в метрото.

Летящото чудовище нададе ловен вик и отново пикира към нея. Заплитайки се в чуждите панталони, Саша падна по очи на пътя, но се извърна по гръб и се озъби с кратък откос. Куршумите обезкуражиха тварта, макар и да не й причиниха никаква вреда. За спечелените секунди девойката успя да се изправи на крака и хукна към най-близките сгради, съобразявайки прекалено късно как да се скрие от хищника.

В небето сега вече кръжаха две сенки, задържайки се във въздуха с тежки замахвания на широките си ципести криле. Изчисленията на Саша бяха прости: да се притисне към стената на която и да е сграда. Летящите чудовища бяха прекалено едри и тромави, за да я хванат там. А след това… Така или иначе, нямаше къде да избяга.

Успя! Тя се прилепи към стената, надявайки се, че тварите ще се откажат от нея. Но не — беше им се случвало да преследват и по-изобретателен дивеч. Кошмарните създания — първо едното, а после и другото — се спуснаха на земята на двайсетина крачки от девойката и влачейки след себе си свитите си криле, бавно се насочиха към нея.

Откосът на автомата не ги изплаши, а само ги разгневи; куршумите сякаш потънаха в сплъстената гъста кожа, без да достигнат плътта. По-близката до Саша твар злобно се озъби — под изпъкналата човка и издадената черна устна се разкриха криви, остри като пирони зъби.

— Лягай!

Саша дори не се замисли откъде чува този далечен глас, а просто се хвърли по очи на земята. Съвсем близо до нея се разнесе взрив; тя се разтресе и въздушната вълна я опари. Веднага последва още един взрив, а след него — бесен животински писък и отдалечаващо се пляскане на криле.

Тя плахо вдигна глава, закашля се, изкарвайки праха от белия си дроб, огледа се. Недалеч от нея пътят беше нащърбен от прясна яма и опръскан с тъмна мазна кръв. На земята бяха проснати обгорено кожесто крило и още няколко обгорени безформени къса месо.

През каменната площадка към Саша отмерено, без да се навежда, крачеше човек с могъщо телосложение, облечен с тежък защитен костюм.

Хънтър!

Той я хвана за ръката, помагайки й да се изправи, и я помъкна след себе си. После, сякаш опомнил се, я пусна. Саша не виждаше очите му, скрити зад странни опушени стъкла.

— Не изоставай! Стъмва се бързо, трябва да успеем да се измъкнем оттук — избуча той във филтрите.

И без да погледне повече към нея, стремително тръгна напред.

— Хънтър! — повика го девойката, опитвайки се да разпознае спасителя си през запотените прозорчета на противогаза си.

Онзи се направи, че изобщо не я чува, и на Саша не й оставаше нищо друго, освен да побегне подире му с всички сили. Разбира се, беше й ядосан — за трети път поред измъкваше глупавата девойка. Но той се бе качил тук, беше се качил заради Саша, какви съмнения можеше да има тя оттук нататък?

Обръснатият дори не възнамеряваше да се приближава до леговището, послужило на Саша за изход от метрото — той знаеше други пътища. Зави надясно от главния път и се гмурна в една арка, мина покрай ръждивите железни скелети на някакви плоски кутии, подобни на клетки за зайци, подплаши с изстрел някаква неясна сянка и спря при малка тухлена будка с покрити с плътни решетки прозорци. Мушна ключ в масивен висящ катинар и го превъртя. Укритие? Не, будката се оказа камуфлаж: зад вратата дълбоко надолу се спускаше на зигзаг бетонна стълба.