Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Разумът на стареца му забраняваше да се отлъчва от бригадира. Защо иначе беше целият му поход, заради какво подлагаше на смъртна опасност себе си и цялото метро? Той просто нямаше право да рискува своя труд — единственото, което оправдаваше всички жертви, и вече принесените, и бъдещите.

Но в тази минута, в която събираше от пода разбитото огледалце, Омир разбра, че ще е истинско предателство да си тръгне от „Павелецка“, без да узнае съдбата на момичето. А предателството рано или късно неизбежно щеше да отрови и самия старец, и романа му. Вече никога нямаше да може да зачеркне Саша от паметта си.

Каквото и да му говореше Хънтър, Омир трябваше да направи всичко възможно, за да намери девойката или поне да се убеди, че вече не е жива. И старецът с удвоени усилия пристъпи към издирването й, постоянно питайки минувачите колко е часът.

Околовръстната беше изключена — Саша нямаше да се добере сама до Ханза без документи. Галерията от стаи и зали под прехода? Старецът я бе изследвал от началото до края, разпитвайки всеки срещнат дали не е виждал девойката. Най-накрая някой отговори неуверено, че като че ли я е срещал, облечена в брезентово защитно облекло… Омир, без да вярва на ушите си, проследи пътя на девойката оттам до поста в подножието на ескалатора.

— А аз какво да правя? Щом иска — нека да върви. Пробутах й едни хубави очила — отговори вяло патрулният в будката. — Но теб няма да те пусна. И без това разводачът ми се накара. Горе има гнездо на „пристигащи“. Никой не ходи там. Чак ми стана смешно, когато тя ме помоли. — Зениците му, широки като пистолетни дула, се лутаха в пространството, без изобщо да се спрат върху стареца. — По-добре отиди в прехода, дядо. Скоро ще се стъмни.

Хънтър знаеше! Но какво имаше предвид, казвайки, че не е по силите на стареца да върне девойката? Може би тя все още беше жива?

Спъвайки се от вълнение, Омир се затътри обратно към бригадирската стая. Гмурна се под ниския праг на тайната врата, изтопурка по тесните стълби, отвори вратата, без да чука…

Стаята беше празна — нямаше ги нито Хънтър, нито оръжията му, само разхвърляни по пода кафяви от засъхналата кръв бинтове, самотно лежеше и захвърлената празна манерка. От склада бе изчезнал и криво-ляво изчистеният скафандър.

Бригадирът просто беше изоставил стареца като омръзнало му куче, наказвайки го за ината му.

Баща й беше убеден, че на човек се дават знаци. Трябва само да ги забелязваш и да можеш да ги разчиташ.

Саша погледна нагоре и застина изумена. Ако някой сега искаше да й изпрати знамение, не можеше да измисли нещо по-красноречиво.

Недалеч от разрушения мост от тъмните храсталаци се издигаше кръгла древна кула със сложен връх — най-високото от всички околни здания. Годините бяха оставили отпечатъка си върху него — по стените бяха плъзнали дълбоки пукнатини, а самата кула бе опасно наклонена. Тя отдавна вече щеше да е разрушена, ако не се беше случило едно чудо. Как Саша не бе обърнала по-рано внимание на това?

Зданието беше обгърнато от поветица с гигантски размери. Разбира се, стъблото й бе многократно по-тънко от кулата, но дебелината и силата му бяха предостатъчни, за да удържат разпадащата се на парчета постройка. Удивителното растение обвиваше по спирала кулата; от основното стъбло излизаха по-тънки разклонения, от тях — още по-тънки и всички те заедно образуваха мрежа, която не позволяваше на зданието да се разпадне.

Наистина някога цялата поветица е била толкова слаба и тънка, колкото най-нежните и млади от сегашните й разклонения. Някога й се е налагало да се вкопчва в издатините и балконите на кулата, която е изглеждала вечна и непоклатима. Ако тя не беше толкова висока, и поветицата нямаше да израсне такава.

Саша гледаше очаровано към спасителното здание. Всичко отново придобиваше смисъл за нея, желанието й да се бори се връщаше. Странно, нали в живота й нищо не се бе променило. Просто изведнъж отново, въпреки всичко, през сивата обвивка на отчаянието като дребно разклонение на тази поветица в душата й покълна и разцъфтя надеждата.

Нека да има неща, които никога няма да поправи, постъпки, които е невъзможно да заличи, и думи, които не може да върне назад. Но в настоящата история оставаха много неща, които тя можеше да промени, макар и засега да не знаеше как. Важното беше, че у нея отново се появиха сили.

Сега на Саша й се струваше, че е разбрала и причината, поради която безпощадната химера й бе позволила да се измъкне невредима — някой невидим удържаше чудовището на каишка, за да даде на девойката още един шанс.