Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Виждаше и дори чуваше дрънкащите ръбести синьо-бели трамваи, препълнени с недоволни пътници, толкова трогателни в своето раздразнение от тази безобидна блъсканица. И самият Градински пръстен, празнично мигащ с десетки хиляди фарове и обръщателни пунктове, свързани в една затворена гирлянда. И плахият, неуместен сняг, разтапящ се, преди да падне върху черния асфалт. И тълпата — безброй наелектризирани частици, възбудени, сблъскващи се, като че ли хаотично движещи се, но всъщност — следващи свои определени маршрути.

Виждаше клисурата от сталински монолити, от които на площада лениво се стичаше огромната река на Градинския пръстен. Стотиците светещи прозорци-аквариуми от двете му страни. И неоновите отблясъци на табелите, и титаничните рекламни табла, срамежливо прикриващи раздробената рана, в която скоро ще имплантират нова многоетажна протеза…

Която така и няма да достроят никога.

Гледаше и разбираше, че така или иначе няма да може да опише с думи тази великолепна картина. Нима от всичко това щяха да останат само покритите с мъх напукани надгробни паметници на деловия център и помпозния хотел?

Тя не се появи нито след час, нито дори след три. Обезпокоен, Омир обиколи целия преход, разпита търговците и музикантите, разговаря с началника на ханзейския караул. Нищо. Сякаш бе потънала вдън земя…

Неспособен да си намери място, старецът отново се приближи към вратите на стаята, в която лежеше бригадирът. Последният човек, с когото можеше да се посъветва относно изчезването на девойката. Но кой друг му оставаше сега? Омир се изкашля и надникна вътре.

Хънтър лежеше, дишайки тежко и вперил поглед в тавана. Цялата му дясна ръка беше извадена изпод завивката, а върху здраво стиснатия юмрук имаше съвсем прясна рана от одраскване. От плитките драскотини се цедеше кръв, цапаща завивките, но бригадирът не забелязваше това.

— Кога ще си готов за тръгване? — попита той Омир, обръщайки се към него.

— Аз и сега съм готов — обърка се старецът. — Само че ето какво… Не мога да намеря девойката. А и как ще тръгнеш ти? Та ти целият си…

— Няма да умра — отговори бригадирът. — А и смъртта не е най-страшното. Приготвяй се. Ще бъда на крака след час и половина. Тръгваме към „Добрининска“.

— И един час ще е достатъчен, но трябва да я намеря — искам да продължи и нататък с нас… Много ми е нужно, разбираш ли? — каза бързо Омир.

— След час тръгвам — отсече Хънтър. — С теб или без теб… И без нея.

— Не мога да проумея къде може да е изчезнала! — въздъхна разстроено старецът. — Ако знаех…

— Аз знам — изрече равнодушно бригадирът. — Но ти със сигурност няма да можеш да я върнеш оттам. Стягай се.

Омир отстъпи, запримигва. Беше свикнал да разчита на свръхестествения усет на спътника си, но сега отказа да му повярва. А ако Хънтър пак лъжеше — този път, за да се избави от излишната тежест?

— Тя ми каза, че ти е нужна…

— Нужен си ми ти. — Хънтър леко наведе глава към него. — А на теб — аз.

— Защо? — прошепна Омир, но бригадирът го чу.

— От теб зависи много. — Той бавно примигна, но на стареца изведнъж му се стори, че бездушният бригадир му намига, и това го накара да се облее в студена пот.

Леглото протяжно изскърца — Хънтър, стиснал зъби, се надигна в седнало положение.

— Излез — помоли той стареца. — И се приготвяй, ако искаш да успееш.

Но преди да излезе, Омир се забави още за секунда — за да вземе самотно лежащата в ъгъла червена пластмасова пудриера. По капака й бяха плъзнали пукнатини, закопчалката й се бе изкривила.

Огледалото беше напълно разбито.

Старецът рязко се обърна към бригадира.

— Не мога да тръгна без нея.

Тя беше почти двойно по-висока от Саша; главата й се опираше в тавана, а ноктестите й лапи висяха до пода. Саша бе видяла колко мълниеносно се придвижват тези твари, с каква невероятна скорост нападат. За да достигне девойката и да я довърши с едно движение, на това същество му беше достатъчно да изхвърли напред един от крайниците си. Но то, кой знае защо, се бавеше.

Нямаше смисъл да стреля, а и на Саша нямаше да й стигне времето, за да вдигне автомата. Така че тя направи нерешителна крачка назад, към прохода. Химерата нададе тих стон, люшна се към девойката… Но нищо не се случи. Чудовището си остана на мястото, без да отклонява от Саша втренчения си сляп поглед.

Девойката се престраши да отстъпи още веднъж. И още веднъж. Без да се обръща с гръб към тварта, без да показва страха си, тя постепенно се приближаваше към изхода. Създанието като омагьосано се тътреше след Саша, изоставайки само мъничко от нея — сякаш я изпращаше до вратата.