Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Създанията се намираха в странно вцепенение и като че ли не я забелязваха. Но ето че най-близкото до нея внезапно изрева, шумно си пое дъх чрез скосените прорези на носа си, размърда се… Саша се опомни, изгаси фенера и побърза да отмине. Всяка следваща крачка по това зловещо леговище й се удаваше все по-трудно: колкото повече се отдалечаваше от ескалатора, толкова по-голяма ставаше гъстотата на химерите и толкова по-трудно беше да намери път между телата им.

Беше късно да се връща назад. Сега Саша изобщо не се безпокоеше от това как ще успее да се върне в метрото. Искаше да мине безшумно, без да разтревожи нито едно от съществата, да излезе навън, да се огледа, да види как е наоколо… Само те да не се събудят, само да я пуснат оттук; нямаше да й се наложи да търси обратния път.

Без да смее да диша дълбоко, опитвайки се дори да не мисли — току-виж я чуят? — тя бавно се приближаваше към изхода. Под ботуша й предателски изхрущя разбита плочка. Още една неправилна крачка, случайно шумолене — и щяха да се събудят и за миг да я разкъсат на части.

А Саша не можеше да се освободи от мисълта, че съвсем неотдавна — още вчера или даже днес — вече бе крачила по същия начин между спящи чудовища… Или поне това странно усещане отнякъде й беше познато.

Саша застина на място.

Тя знаеше, че понякога човек може да усеща чуждите погледи с тила си. Но тези създания нямаха очи и онова, с което опипваха пространството около себе си, бе много по-материално и по-настойчиво от всеки поглед.

Не беше необходимо да се обръща назад, за да разбере: в гърба й тежко се беше вторачило създание, пробудило се въпреки цялата й предпазливост. Ала тя все пак се обърна.

Девойката се беше изгубила някъде, но в момента Омир нямаше ни най-малко желание да тича да я търси, нито пък имаше каквито и да било други желания.

Ако дневникът на свързочника все още оставяше на стареца зрънце надежда, че болестта ще го подмине, то Хънтър се оказа безмилостен. Започвайки грижливо подготвения разговор със съвзелия се бригадир, старецът все едно апелираше против смъртната си присъда. Но онзи не искаше да го пощади — а и не можеше. Омир беше единственият виновен за онова, което неизбежно щеше да се случи с него.

Само две-три седмици или още по-малко. Само десет запълнени страници. И всичко онова, което трябваше да успее да хване и вмъкне в останалите чисти листове на тетрадката с мушамена подвързия. Освен желанието си Омир имаше и дълг, а принудителната почивка, изглежда, наближаваше края си.

Той изглади хартията, възнамерявайки да продължи повествованието от мястото, от което предишния път се беше откъснал заради виковете на лекаря. Но вместо това ръката му сама написа предишното: „Какво ще остане след мен?“.

А какво ще остане след клетниците, затворени на „Тулска“, питаше се той. Какво ще остане след тях — може би отчаяли се, може би все още очакващи помощ, но така или иначе обречени на жестока разправа? Спомени? Но имаше толкова малко хора, за които все още би се намерил някой, който да ги помни.

А и спомените са несигурен мавзолей. Скоро старецът щеше да си отиде, а заедно с него щяха да загинат и онези, които бе познавал. Щеше да потъне в нищото и неговата Москва.

Къде е той сега, на „Павелецка“? Градинският пръстен 8 8 Градински пръстен (Садовое кольцо) — улица, заобикаляща центъра на Москва. — Бел.прев. вече е оголен и мъртъв — в последните часове преди войната беше разчистен и отцепен от военна техника, за да се даде възможност на спасителните сили да работят и на ескортите — да преминават. Прелезите и кръстовищата са се озъбили с изгнилите, наполовина изпопадали зъби на къщите… Старецът можеше без никакви усилия да си представи местния пейзаж, макар и никога да не бе излизал от метрото на тази станция.

А преди войната често му се беше налагало да идва тук — срещаха се с бъдещата си жена в кафенето до метрото, после отиваха на вечерната прожекция в киното. И недалеч оттук се бе явил пред една страшно небрежна медицинска комисия, когато се канеше да си изкара шофьорска книжка. И на същата тази спирка се качваха с колегите си на мотрисата, за да отидат на летен горски пикник с шишчета…

Той гледаше в разчертаната на квадратчета хартия и виждаше в нея площада до гарата, къпещ се в есенна мъгла, и двете подаващи се над мъглата кули: претенциозната офисна сграда на Пръстена — там работеше един негов приятел, и малко по-надалеч — усукания връх на скъпия хотел, прилепен до концертната зала. Понякога питаше за цените на билетите — те струваха малко повече, отколкото Николай заработваше за две седмици.