Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Но после, бавно и ясно, сякаш изпратен от хипнотизатор в безкрайно далечното минало за загубени спомени, през стиснатите си зъби Хънтър каза:

— Трябва. За да защитя хората. За да отстраня всякаква опасност. Само заради това.

Дали е намерил ножа? Разбрал ли е, че тя му го е донесла? Ами ако не разгадае или не види обещанието? Тя летеше по коридора, прогонвайки досаждащите й мисли, още без да знае какво ще му каже… Колко жалко, че бе дошъл в съзнание, преди тя да отиде до леглото му!

Застинала на прага, Саша стана свидетел на почти целия разговор и отскочи, когато стана въпрос за убийствата. Разбира се, тя не можа да разшифрова всичко, но не й и трябваше. Успя да чуе най-важното. Нямаше за какво да чака повече и гръмко почука на вратата.

Старецът, който се изправи срещу нея, имаше отчаяно изражение. Омир едва се движеше, сякаш и на него му бяха били упойваща инжекция. Отговори на Саша с безволево кимване — като обесен, когото са дръпнали за въжето.

Девойката приседна на края на затопленото столче, прехапа устни и задържа дъх, преди да пристъпи към новия неизследван тунел.

— Хареса ли ти ножът от мен?

— Нож? — Обръснатият се огледа, взорът му се натъкна на черното острие и без да го докосва, погледна напрегнато Саша. — Какво е това?

— Подарък за теб. — Тя се чувстваше сякаш са я зашлевили. — Твоят се счупи. Когато ти… Благодаря…

— Странен подарък. От никого не бих приел такъв — промълви той след тежко мълчание.

Стори й се, че долавя в думите му полунамек, многозначителна недомлъвка, и тя, приемайки играта, започна да подбира думите за отговор. Получаваше се тромаво, неловко, но Саша изобщо не бе способна да опише с думи онова, което ставаше вътре в нея.

— Ти също ли чувстваш, че в мен има късче от теб? Това късче, което са изтръгнали от теб… Което си търсел? Че аз мога да ти го дам?

— Какви ги дрънкаш? — поля я той с ледена вода.

— Не, ти наистина чувстваш това — настояваше Саша настръхнала. — Че с мен ще станеш цял. Че мога и съм длъжна да бъда с теб. Иначе защо ме взе със себе си?

— Отстъпих пред желанието на спътника ми. — Гласът му беше безцветен и пуст.

— Защо ме защити от хората на дрезината?

— Бих ги убил при всички случаи.

— Тогава защо ме спаси от онази твар на станцията?!

— Трябваше да унищожа всички тях.

— По-добре да ме беше изяла!

— Недоволна ли си, че остана жива? — попита той с недоумение. — Тогава се качи по ескалатора горе, там има още много такива.

— Аз… Ти искаш аз…

— Нищо не искам от теб.

— Ще ти помогна да се спреш!

— Лепнала си се за мен.

— Нима не чувстваш…

— Нищо не чувствам. — Думите му бяха с вкус на ръждива вода.

Дори страшната щипка на бялото чудовище не я беше засегнала толкова дълбоко. Саша скочи наранена и избяга от залата. За щастие нейната стая беше празна. Тя се хвърли в ъгъла, сви се на кълбо. Потърси в джоба си огледалцето — искаше да го изхвърли, — но не го намери; май го бе изтървала край леглото на обръснатия.

Когато сълзите й засъхнаха, вече знаеше какво да направи. Подготовката не й отне много време. Старецът щеше да й прости, че е откраднала автомата му — той сигурно би й простил всичко. Брезентовият защитен екип, изчистен и обеззаразен, я чакаше в складовото помещение, безсилно увиснал на една кука. Сякаш някакъв магьосник бе изкормил и проклел убития дебелак, заставяйки го и след смъртта си да следва навсякъде Саша и да изпълнява волята й.

Тя се вмъкна в екипа, излезе в коридора, прекоси прехода и се качи на перона. Някъде по пътя й я обля ручейче от вълшебната музика, чийто извор така и не беше открила предишния път. И сега не се намериха излишни минути за издирване. Саша се спря само за миг, преодоля изкушението и продължи нататък, към целта на похода си.

Денем на поста при ескалатора дежуреше само един патрулен — по светлото време на денонощието създанията от повърхността никога не тревожеха станцията.

Обяснението не й отне и пет минути: пътят нагоре бе открит винаги, по ескалатора не беше възможно само слизането. След като остави на сговорчивия патрулен полупразен пълнител от автомат, Саша сложи крак върху първото стъпало на стълбата, водеща право към небето.

Загащи смъкващите се панталони и се възнесе.

Вкъщи, на „Коломенска“, повърхността беше съвсем близо — точно петдесет и шест плоски стъпала. Но „Павелецка“ бе доста по-дълбоко под земята. Катерейки се по скърцащия, разбит от картечните откоси ескалатор, Саша не виждаше края на това изкачване. Фенерът й имаше силата само да изтръгва от тъмнината разбитите чаши на електрическите осветителни тела и килнатите ръждиви табла с изображения на нечии мътни лица и изписани едри букви, подреждащи се в безсмислени думи.