Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Аз също не обичам да дължа — каза Саша, разкъсвайки опаковката. — Какво е това? О!

Тя държеше в ръцете си червен пластмасов диск, плоска кутийка, отваряща се на две. Някога е била женска пудриера, но двете отделения — за пудрата и ружа — отдавна бяха изпразнени. Затова пък огледалцето, сложено от вътрешната страна на капака, се бе запазило отлично.

— Тук се вижда по-добре, отколкото в локвите. — Саша забавно опули очи, изучавайки отражението си. — Защо ми го даваш?

— Понякога е полезно да се видиш отстрани — усмихна се Омир. — Помага да разбереш много неща за себе си.

— И какво трябва да разбера за себе си? — настръхна тя.

— Има хора, които никога не са виждали отражението си и затова цял живот се вземат за някой друг. Отвътре често не всичко се вижда добре, а няма кой да им подскаже… И докато случайно не се натъкнат на огледало, ще продължават да се заблуждават. И дори когато видят отражението си, често не могат да повярват, че виждат самите себе си.

— И кого виждам аз в него? — настояваше Саша.

— Ти ми кажи. — Той скръсти ръце върху гърдите си.

— Себе си. Е… момиче. — За да се увери, обърна едната си буза към огледалото, после другата.

— Девойка — поправи я Омир. — И то доста занемарена.

Тя се повъртя още малко, стрелна го с поглед, готвейки се да попита нещо, размисли, после все пак си пое въздух и изстреля:

— Аз изрод ли съм?

Старецът се опули.

— Трудно е да се каже. — Той едва сдържаше усмивката си. — Под мръсотията не се вижда.

— Тогава каква е работата? — вдигна вежди Саша. — Какво, мъжете не чувстват ли женската красота? Всичко ли трябва да покажем и обясним?

— Май е така. И възползвайки се от това, често ни лъжат — разсмя се Омир. — Боите са способни да сътворят истински чудеса с женското лице. Но в твоя случай става въпрос не за реставрация на портрета, а по-скоро за разкопки. По стърчаща от земята пета на антична статуя е трудно да се съди за красотата й. Макар че почти със сигурност тя е прекрасна — добави снизходително той.

— Какво значи „антична“? — Саша търсеше клопка.

— Древна — продължи да се забавлява Омир.

— Аз съм само на седемнайсет! — запротестира тя.

— Това ще се изясни по-късно. След разкопките. — Старецът с невъзмутим вид седна обратно зад бюрото, отвори тетрадката на последната изписана страница и се зае да чете записките, постепенно навъсвайки се.

Ако изобщо някога имаше разкопки. Ако изобщо ги разкопаеха — и девойката, и него самия, и всички останали. Навремето той се беше развличал с подобни размишления: а какво ще стане, ако след хилядолетия археолозите, изучавайки развалините на старата Москва, от която тогава нямаше да е останало и името, намереха един от входовете към подземния лабиринт? Вероятно щяха да решат, че са се натъкнали на гигантски масов гроб — едва ли на някого щеше да му хрумне, че хората може да са живеели в тези мрачни катакомби. Някогашната високоразвита култура към залеза на своето съществуване явно е деградирала, щяха да решат те — погребвали са вождовете си в гробници заедно с вещите им, оръжието им, прислугата и наложниците…

В тетрадката му оставаха повече от осемдесет празни листа. Щяха ли да са достатъчно, за да съвмести двата свята — лежащия на повърхността и намиращия се в метрото?

— Не ме ли слушаш? — девойката разтърси ръката му.

— Какво? Извинявай, замислих се — потърка челото си той.

— А древните статуи наистина ли са красиви? Това, което се е струвало на хората красиво по-рано, и днес ли си остава красиво?

— Да — сви рамене старецът.

— И утре ли ще си остане такова? — продължаваше да го разпитва тя.

— Сигурно. Ако има кой да го оцени.

Саша се замисли и млъкна. Омир, отново потънал в безрадостните си размисли, не бързаше да възобнови разговора.

— Тоест красотата не съществува без човека? — попита най-накрая озадачено тя.

— Не, навярно — отговори разсеяно той. — Ако няма кой да я види… Нали животните са неспособни…

— Дали зверовете се отличават от хората с това, че не виждат разликата между прекрасното и уродливото? — замисли се Саша. — Значи човекът изобщо не може да съществува без красотата?

— Спокойно може — поклати глава старецът. — Мнозина изобщо не се нуждаят от нея.

Девойката бръкна в джоба си и извади странен предмет: изрисувано парче найлон. Плахо и същевременно гордо, сякаш показвайки голямо съкровище, го подаде на Омир.

— Какво е това? — попита той.

— Ти ми кажи — усмихна се хитро тя.