Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Артьом подскочи, притискайки с рамо слушалката към ухото си, и с известно съжаление прекъсна броенето. Командирът се приближи към списъка с дежурствата, погледна часовника си, написа „22“ срещу датата — трети ноември, и се обърна към Артьом.

— Тишина. В смисъл, че няма никой.

— Мълчат? — Командирът се позамисли малко; раздвижи мускулите си, изпука с врат. — Не мога да повярвам.

— В какво не можете да повярвате? — уточни Артьом с опасение.

— В това, че толкова бързо се е прехвърлило и на „Добрининска“. Какво, епидемията да не е вече в Ханза? Представяш ли си какво ще стане там, ако Околовръстната линия е заразена?

— Но ние нали не знаем — отговори неуверено Артьом. — Може вече да е започнало и там. Нали нямаме връзка.

— Ами ако кабелът е повреден? — Командирът се наведе, забарабани с пръсти по масата.

— Щеше да е както с базата. — Артьом кимна към тунела, водещ към „Севастополска“. — Когато набера — всичко е глухо. А в другата посока поне има сигнал. Техниката работи.

— Базата явно вече не се нуждае от нас, щом никой не идва при вратата. Или просто вече няма база. И „Добрининска“ също я няма — изрече равнодушно командирът. — Слушай, Попов… Ако там не е останал никой, скоро и ние ще умрем. Никой няма да ни се притече на помощ. И в такъв случай няма никаква полза от карантината ни. Може би да я зарежем, как мислиш?

— Не бива, карантината е необходима — уплашено се отрече от тази ерес Артьом, спомняйки си маниера на командира отначало да стреля в корема на дезертьорите, а едва след това да им издава присъда.

— Необходима — изрече замислено командирът. — Днес се разболяха още трима. Двама местни и един от нашите. Акопов. А пък Аксенов умря.

— Аксенов? — Артьом преглътна с усилие, зажумя.

— Разби си главата о релсите. Разправяше, че много го боли — все така равнодушно продължи командирът. — И той не е първият. Дяволски трябва да те боли главата, за да се опитваш половин час да си я разбиеш, застанал на колене, а?

— Точно така. — На Артьом му призля.

— Да ти е лошо? Да чувстваш слабост? — попита загрижено командирът, насочвайки фенерчето в лицето му. — Отвори уста. Кажи „аааа“. Браво. Ето какво, Попов, най-добре се свържи. Свържи се с „Добрининска“, Попов, и нека ти кажат, че Ханза има ваксина и че санитарните им бригади скоро ще бъдат тук. И че те ще спасят нас, здравите. И ще излекуват болните. И че няма да останем в този ад вовеки веков. И ще се върнем вкъщи при жените си. Ти ще се върнеш при своята Галя. А аз при Алена и при Вера. Разбра ли, Попов?

— Тъй вярно — кимна трескаво Артьом.

— Свободно.

Раницата му се скъса при самата дръжка, неспособна да издържи тежестта на рухналото върху него създание. Острието влезе толкова дълбоко в трупа, че дори не се опитаха да го извадят оттам. А бръснатият, целият издран, вече три денонощия не идваше на себе си.

Саша с нищо не можеше да му помогне, но така или иначе тя имаше нужда да го види. Макар и само за да му благодари… Дори и той да не я чуе. Но лекарите не я пускаха в стаята му, казвайки, че раненият не се нуждае от нищо друго освен покой.

Не знаеше със сигурност защо бръснатият е убил хората с дрезината. Но ако той бе стрелял, за да я спаси, Саша би могла да го оправдае. Тя честно се опитваше да повярва в това, но не се получаваше. По-правдоподобно беше друго обяснение: на него му бе по-лесно да убива, отколкото да моли.

Обаче на „Павелецка“ всичко беше по-различно. Нямаше никакво съмнение: той идваше да й помогне и дори бе готов да загине за нея. Значи тя не беше сгрешила — между тях наистина започваше да се изгражда връзка?

Когато той я повика там, на „Коломенска“, Саша очакваше куршум, а не предложение да продължи да върви с тях. Но когато послушно се обърна, тя веднага забеляза случилата се с него промяна, макар и плашещото му лице да си оставаше не по-малко равнодушно. Работата беше в очите: сякаш през процепа на клепачите му с черните му неподвижни зеници я гледаше някой друг. Някой, който се интересуваше от нея.

Някой, на когото тя сега дължеше живота си.

Чудеше се дали да не му подари сребърен пръстен, както е постъпила някога майка й? Но се уплаши, че обръснатият няма да разбере знака. Да му подари нож в замяна на онзи, който бе счупил, защитавайки я, беше най-малкото, което Саша можеше да направи. Когато застина пред лавката на оръжейника, осенена от тази простичка мисъл, тя си представяше как ще връчи на обръснатия новия му нож, как той ще я погледне, какво ще каже… Даже за миг забрави, че се готви да купи на убиеца оръжие, с което щеше да реже гърла и разпорва кореми.