Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Стори й се, че тези разсеяни, лишени от острота погледи смазват като с машинно масло зъбните колела на суетящите се хора. Ако те се интересуваха прекомерно едни от други, триенето щеше да е твърде високо и целият механизъм щеше да се окаже парализиран.

За да се впише в тълпата, не беше необходимо да се преоблича или да подстригва косите си по различен начин. Достатъчно бе, вместо да се гмурва в чуждите зеници, плахо да отклони погледа си, едва срещнала ги. Покривайки се със смазка от престорено равнодушие, Саша можеше да се плъзга между движещите се, прикачени помежду си обитатели на тази станция и вече не засядаше на всяка крачка.

В първите минути я попари кипящото вариво от човешки миризми, но скоро обонянието й започна да се притъпява, научавайки се да улавя само важните съставки и да пропуска останалото. През киселата смрад на немити тела си пробиха път фините закачливи аромати на младостта; по-рядко върху тълпата се изливаха вълни на благоухание, носещи се от грижещи се за себе си жени. Намесваха се и парата от тенджерите, и миризмата на помийните ями. С други думи, преходът между двете станции „Павелецки“ за Саша миришеше на живот и колкото повече тя обръщаше внимание на тази зашеметяваща миризма, толкова по-сладка й се струваше.

Пълното изследване на безкрайния преход вероятно би й отнело месец. Тук всичко беше толкова поразително…

Сергии с украшения, направени от десетки кръгли жълти метални плочици с изображения, които й се искаше да разглежда с часове, и огромни книжни пазари, съдържащи повече тайни знания, отколкото тя някога би могла да научи.

Привлече я щандът с надпис „Цветя“ и богатата колекция от поздравителни картички. На картичките имаше избледнели снимки на всевъзможни видове букети. Когато Саша беше малка, й бяха подарили една такава, но тук имаше толкова много!

Бебета, притиснали се към майчината гръд, и по-големи деца, играещи си с истински котки. Двойки, докосващи се взаимно само с очи, и двойки, докосващи се вече с пръсти.

Освен това и мъже, които се опитваха да се притиснат към нея.

Тя би могла да приеме тяхното внимание и интерес за гостоприемство или желание да й продадат нещо, но от техните думи, придружени с особено придихание, й ставаше неловко и даже малко гнусливо. За какво им бе притрябвала? Нима местните жени бяха малко? Сред тях се срещаха и наистина красиви; с пъстрите си дрехи те приличаха на разцъфналите цветни пъпки от картичките. Саша реши, че навярно хората просто й се подиграват…

А и способна ли беше тя изобщо да пробуди мъжкото любопитство? Изведнъж я прободе непознато съмнение. Може би не бе разбрала всичко както трябва? А как трябваше да го разбира? Почувства тъжно изтръпване отвътре — там, където под триъгълната арка на съединяващите й се ребра започваше нежна падина… Но по-надълбоко. В същото онова място, чието съществуване беше открила за себе си само преди денонощие.

Опитвайки се да прогони тревогата, Саша вървеше покрай сергиите, отрупани с всевъзможни стоки — брони и дрънкулки, дрехи и прибори, — но те вече не привличаха вниманието й толкова силно. Оказа се, че вътрешният й диалог може да отеква по-гръмко от бучащата тълпа, а човешките образи, рисувани от паметта, са по-ярки от живите хора.

Струваше ли тя колкото живота му? Можеше ли да го осъжда след това, което се беше случило? И най-важното — каква полза имаше сега от нейните размишления?

Когато вече не можеше да направи нищо за него…

И в този момент, още преди Саша да разбере какво става с нея, съмненията й отстъпиха и сърцето й се успокои. Тя се вслуша в себе си и долови отзвуците от някаква далечна мелодия, просмукваща се в нея отвън, струяща заедно с мътния хор на тълпата, но без да се смесва с него.

За Саша, както и за всеки друг човек, музиката бе започнала с майчините приспивни песни. Но с тях и бе завършила: баща й беше лишен от слух и не обичаше да пее, бродещите музиканти и останалите палячовци не бяха добре дошли на „Автозаводска“. Патрулните, пеещи край огъня унило-енергични войнишки песни, не можеха да накарат да зазвучат нито увисналите струни на шперплатните китари, нито обтегнатите душевни струни на Саша.

Но сега тя слушаше не вяло дрънкане на китара… По-скоро оттенъци на нежен, жив глас на девойка, даже момиченце — но непостижимо високи за човешко гърло и при това неестествено силни. А с какво друго Саша можеше да сравни това чудо?

Пеенето на неизвестния инструмент омагьосваше, подхващаше заплесналите се слушатели и ги отнасяше някъде безкрайно далеч, в светове, за които родилите се в метрото не можеха да знаят и дори не можеха да подозират. То караше човек да мечтае и му внушаваше, че всякакви мечти са осъществими. Пробуждаше неясна мъка и веднага обещаваше да я потуши. От него на човек му ставаше хубаво — като да се заблуди на изоставена станция, а после отново да открие пътя. Саша изведнъж бе намерила фенер, а в неговия лъч — и изход.