Дмитрий Глуховски - Метро 2034

„Какво е останало след царете на Египет? А след героите на Гърция? След художниците на Ренесанса? Останало ли е нещо от тях — и те ли са в това, което е останало?

Но какво друго безсмъртие може да очаква човек?“

Омир препрочете написаното, замисли се, после внимателно откъсна листа от тетрадката, смачка го, сложи го в желязната чиния и го запали. След минута от работата, на която бе посветил последните три часа, остана само купчина пепел.

Тя умря.

Саша винаги си беше представяла смъртта по този начин — угасва последният лъч светлина, замлъкват всички гласове, изчезва тялото и остава единствено вечният мрак. Мракът и безмълвието, от които хората идват и при които неизбежно се връщат. Саша бе слушала приказки за ада и за рая, но Преизподнята винаги й се беше струвала напълно безобидна. Вечността, прекарана в пълна слепота, глухота и абсолютно бездействие, й се струваше стократно по-страшна от всякакви котли с кипящо масло.

А после пред нея затрепка дребно пламъче. Саша се обърна към него, но беше невъзможно да го достигне: танцуващото огънче бягаше, отново се приближаваше, за да я подразни, и веднага пак хукваше, играейки си с нея и подмамвайки я след себе си. Тя знаеше какво е това: тунелно огънче.

Баща й беше разказвал, че когато човек умира в метрото, душата му броди объркана из безпросветни заплетени тунели, всеки от които завършва с глуха стена. Тя не разбира, че вече не е свързана с тялото, че земното й битие е приключило. И й се налага да блуждае, докато не види някъде далеч пред себе си отблясъка на призрачен огън. А когато го види, трябва да побърза към него, защото той е изпратен за тази душа, и когато избяга от нея, а тя го последва, той ще я отведе там, където я чака покой. Но понякога се случваше огънят да се смили и да отведе душата обратно при загубеното тяло. За такива хора се говореше шепнешком, че са се върнали от онзи свят, макар че би било по-правилно да се каже, че мракът ги е пуснал.

Огънчето я зовеше подир себе си, то беше настойчиво и Саша отстъпи. Тя не чувстваше краката си, но и нямаше нужда от тях: за да успява да следва изплъзващата се светлинка, беше достатъчно просто да не я губи от поглед. Да я гледа внимателно, сякаш опитвайки се да я уговори, да я опитоми.

Саша съумя да улови огънчето с поглед и то я поведе през непрогледния мрак, през лабиринт от тунели, от който тя никога не би намерила изход, към последната станция на линията на живота й. Отпред леко се развидели: сега й се струваше, че водачът й очертава контурите на някакво далечно помещение, където я чакат.

— Саша! — повика я глас, който беше удивително познат, макар и да не можеше да си спомни на кого принадлежи.

— Татко? — попита недоверчиво тя, отгатвайки родните нежни нотки в чуждия тембър.

Пристигнаха. Призрачният тунелен огън се спря и превръщайки се в най-обикновен пламък, скочи върху фитила на една свещ и се настани уютно там, като върнала се от разходка котка.

Някаква прохладна и загрубяла длан улови ръката й. Нерешително, боейки се да не потъне отново на дъното, Саша се откъсна от огънчето. Докато се събуждаше, я прониза болка в разпорената предна част на ръката, запулсира натъртеното й слепоочие. От мрака изплуваха и се залюляха около нея най-обикновени мебели — два стола, нощно шкафче… Самата тя лежеше на истинско легло, толкова меко, че изобщо не усещаше гърба си. Сякаш й връщаха тялото на части и още не беше дошъл ред на гърба.

— Саша? — повтори гласът.

Тя прехвърли погледа си върху говорещия и отдръпна ръка. До леглото й седеше старецът, заедно с когото бе пътувала на дрезината. Докосването му беше абсолютно безкористно, то не опари Саша, нито пък я обиди. Тя отдръпна дланта си, защото се засрами, че е могла да сбърка с гласа на баща си гласа на един чужд човек, и от огорчение, че тунелното огънче не я бе отвело където трябва.

Старецът се усмихна меко; изглежда, му беше напълно достатъчно и това, че тя се е пробудила. Когато се загледа, Саша забеляза в очите му топли отблясъци, каквито до момента бе срещала само в погледа на един-единствен човек. Нищо чудно, че се беше подлъгала. И изведнъж й стана неловко пред стареца.

— Извинявай — каза тя.

В този момент си спомни последните си минути на „Павелецка“ и веднага се изправи в леглото.

— А какво стана с приятеля ти?

Тя, изглежда, не умееше нито да плаче, нито да се смее, а може би не й бяха останали сили нито за едното, нито за другото. За щастие подобните на бръсначи нокти се бяха разминали с девойката: химерата я бе ударила само с длан. Но и това бе достатъчно, за да я лиши от съзнание за цяло денонощие. Сега животът й не беше заплашен от нищо, както бе уверил лекарят. Старецът не сметна за нужно да говори с доктора за собствените си проблеми.