Дмитрий Глуховски - Метро 2034

И Омир не пропусна своя шанс. Едрокалибрените патрони разкъсаха торса на химерата, разбиха черепа й и след като я повалиха, продължиха да разбиват мраморните плочи под гърба й. Старецът не успя да се овладее веднага и да освободи спусъка от конвулсивно стиснатите си пръсти.

После той затвори очи, свали респиратора си и вдиша от студения въздух, пропит с ръждивия мирис на свежа кръв. Всички герои бяха повалени, той бе останал сам на полесражението.

Книгата му беше завършила, без да успее да започне.

„Какво остава след умрелите?

Какво ще остане след всеки от нас?

Надгробните камъни избеляват, обрастват в мъх и само след няколко десетилетия надписите им стават неразличими.

Дори в предишните времена, когато за гробовете е имало кой да се грижи, гробищната земя е била разпределяна между скорошните мъртъвци. Мъртъвците били навестявани само от децата или родителите, много по-рядко — от внуците и почти никога — от правнуците.

Това, което било прието да се нарича «вечен покой», в големите градове е означавало само половинвековна отсрочка, преди костите да бъдат потревожени: било заради по-нататъшно сгъстяване на парцелите, било за да се построи жилищен квартал. Земята бе започнала да става прекалено тясна и за живите, и за мъртвите.

Половин век — това е разкош, който можеха да си позволят само умрелите преди края на света. А на кого му пука за един покойник, докато загива цялата планета? Никой от жителите на метрото не биваше удостояван с честта да бъде погребан и не можеше да се надява, че тялото му няма да бъде изядено от плъховете.

По-рано останките имаха право да съществуват само докато живите си спомнят за онези, на които принадлежат съответните останки. Човек помни роднините си, съучениците, колегите. Но паметта му стига само до три поколения назад. Същите тези малко повече от петдесет години.

Със същата лекота, с която всеки от нас забравя образа на дядо си или приятеля от училище, след време някой ще запрати в небитието и нас. Спомените за човека може да се окажат по-дълговечни от скелета му, но когато си отиде последният, който ни помни, заедно с него ще се разтворим във времето и ние.

Фотографските снимки? Кой сега все още ги прави? И колко ги пазеха, даже когато всеки си вадеше снимки? В предишните времена, в края на всеки дебел семеен албум имаше малка секция за кафеникави стари фотографии, но малцина от прелистващите албума можеха да определят със сигурност кой от предците му е изобразен на една или друга снимка. Така или иначе, снимките на отишлите си можеха да се смятат за посмъртна маска, свалена от телата им, но не и за копие на душите им. Така че снимките изгниват само мъничко по-бавно от телата, които са запечатали.

И какво остава?

Децата?“

Омир приближи пръсти към пламъка на свещта. Лесно му беше да разсъждава; думите на Ахмед още го човъркаха. Обречен на бездетност, лишен от възможността да продължи рода си, старецът сега можеше само да отрича възможността на този път към безсмъртието.

Той отново заработи с химикалката.

„Те може да приличат на нас. В чертите им може да виждаме отражение на нашите собствени черти, по чуден начин примесени с чертите на онези, които сме обичали. В техните жестове, в извивката на веждите, в гримасите им с умиление ще разпознаваме себе си. Приятелите може да ни говорят, че нашите синове и дъщери сякаш са нарисувани от някого, имал за модел нас; че сякаш са скроени със същия аршин като нас. И това уж ни обещава някакво продължение на нас самите, след като престане да ни има.

Но нали и всеки от нас не е първоначален образ, от който се извайват следващите копия, а само химера, съставена поравно от външностите и вътрешностите на нашите бащи и майки, също както и те на свой ред произлизат от своите бащи и майки. Излиза, че в нас няма никаква уникалност, а само безкрайно смесване на малки парченца от мозайка, която съществува сама по себе си и може да се нареди в милиарди случайни, нямащи никаква ценност пана, които после се разпадат.

Струва ли си тогава да се гордеем с това, че виждаме у нашите деца трапчинката, която сме свикнали да смятаме за своя, но която всъщност вече от половин милион години странства из хиляди тела?

Ще остане ли нещо именно след мен?“

На Омир му беше по-тежко, отколкото на останалите. Той завиждаше искрено на онези, чиято вяра им даваше позволението да се надяват на пропуск в задгробния свят; самият той, щом чуеше в някоя беседа за отвъдното, веднага мислено се пренасяше на „Нахимовски проспект“. Може би Омир се състоеше не само от плът, която предстои да бъде сдъвкана и смляна от трупоядците. Но дори и в него да имаше още нещо, то не беше способно да съществува отделно от месото и костите.