Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Е — старецът внимателно взе пакетчето в ръка, прочете надписите и й го върна, — опаковка от чаен пакет. С картинка.

— С картина — поправи го Саша. — С красива картина — добави предизвикателно. — Ако не беше тя, щях… да озверея.

Омир я погледна, усещайки как в очите му напират сълзи и му става трудно да диша. Сантиментален глупак, укори се той. Изкашля се, въздъхна.

— Ти никога ли не си се качвала горе, в града? Освен този път?

— Защо? — Момичето прибра пакетчето обратно. — Искаш да ми кажеш, че нищо не е като на картината? Че изобщо няма такива работи? И аз самата знам това. Знам как изглежда градът — сградите, мостът, реката. Страшно и пусто.

— Напротив — отговори старецът. — Не съм виждал нищо по-прекрасно от този град. А ти… съдиш за цялото метро по една траверса. Сигурно дори няма да мога да ти опиша всичко. Здания, по-високи от всякакви скали. Проспекти, бучащи като планински потоци. Неугасващо небе, светеща мъгла… Град, тщеславен и живеещ за мига, както и всеки от милионите му жители. Безумен, хаотичен. Целият изтъкан от съчетания между неподхождащи си неща, построен без никакви планове. Не вечен, защото вечността е твърде студена и неподвижна. Но толкова жив! — Омир стисна юмруци, после махна с ръка. — Няма да го разбереш. Това трябва да се види…

В този миг той самият вярваше, че ако Саша се изкачи на повърхността, на нея също ще й се яви призракът на града; вярваше, съвсем забравил, че за целта трябва да го е познавала приживе.

Старецът успя някак да ги уговори и я пропуснаха през кордона на Ханза — под конвой, като на разстрел, я преведоха през цялата станция в служебните помещения, където се намираше местната баня.

Общото между двете „Павелецки“ беше само името им, както когато разделят две сестри при раждането им и едната попада в богато семейство, а другата израства на бедна станция или направо в тунелите. Радиалната се беше получила мърлява и безгрижна, но лека и просторна. А околовръстната — ниска, здрава, прилично осветена и изчистена до блясък, от пръв поглед издаваше характера си — властен и скъпернически. В тези часове тук не беше многолюдно — навярно всички, които не работеха на станцията, предпочитаха панаира на Радиалната станция пред строгостта и благоприличието на Околовръстната.

Девойката беше сама в съблекалнята. Стени от прецизни редици жълти плочки, подът — също с плочки, но многостенни; боядисани железни шкафчета за дрехите и обувките, електрическа крушка на раздърпан проводник, две тапицирани с дерматин пейки… Саша бе примряла от възторг.

Слабата мустаката баняджийка й даде кърпа с невероятно бял цвят и твърдо парче сив сапун и й разреши да затвори банята с резето.

И кърпата, и противната миризма на сапуна — всичко това принадлежеше на далечното минало, когато беше любимата и обгрижвана дъщеря на коменданта. Бе забравила, че всички тези неща все още съществуват някъде.

Саша разкопча втвърдилия се от мръсотията гащеризон, чевръсто се измъкна от него. Свали тениската си, събу шортите и се понесе на подскоци към ръждясалата туба със самоделна дюза. С усилие, пързаляйки пръстите си по парещия железен вентил, освободи горещата вода… Беше вряла! Притискайки се към стената, за да се предпази от изгарящите капки, завъртя другия кран. Най-накрая смеси горещото и студеното в необходимото съотношение, прекрати танца си и цялата се разтвори във водата.

А в покрития с решетка канал заедно със сапунената вода изтичаха прах, сажди, машинно масло, кръв — и нейна, и на други хора, — умора и отчаяние, вина, тревога. Мина доста време, преди водата да стане по-светла.

Саша се чудеше дали това ще е достатъчно, за да престане старецът да я подкача. Разглеждаше розовите си запарени стъпала, сякаш бяха чужди, и изучаваше непривично белите си длани. Достатъчно ли беше, за да могат мъжете да видят красотата й? Може би Омир бе прав и беше глупаво тя да ходи при ранения, без да е заприличала на… на жена. Вероятно тепърва щеше да й се наложи да учи такива неща.

Щеше ли да забележи той как се е променила Саша? Тя затвори крановете, шляпайки, отиде в съблекалнята, разтвори подареното й огледалце… Не, не беше възможно да се подмине такова нещо.

Горещата вода й помогна да се отпусне, да пребори съмненията. Боецът с бръснатата глава не бе искал да я отблъсне със странните си думи за чудовището. Той просто още не беше успял да се съвземе и се обръщаше не към нея, а просто продължаваше ожесточения спор, който водеше с някого в кошмара си. Саша трябваше само да го изчака да дойде на себе си и в този момент да бъде до него, за да… За да може Хънтър веднага да я види и веднага да разбере. А после какво? Нямаше защо тя да мисли за това. Хънтър беше достатъчно опитен, можеше да му се довери.