Дмитрий Глуховски - Метро 2034

След като щракна същия катинар от вътрешната страна, той запали фенера си и затопурка надолу. Стените, боядисани в бяло и зелено, олюпили се от времето, бяха изпъстрени с имена и дати: вход-изход, вход-изход… Спасителят на Саша също надраска нещо неразбираемо. Навярно всеки, използващ тайния изход, за да излезе на повърхността, трябваше да напише тук кога е излязъл и кога се е върнал. Само че под много имена нямаше дати за връщане.

Спускането свърши по-бързо, отколкото очакваше Саша: макар стъпалата да продължаваха надолу, обръснатият спря при невзрачна чугунена врата, удари с юмрук по нея и след няколко секунди от обратната й страна заскърца резето. Отвори разрошен човек с рядка брада и със сини панталони, разтегнати при коленете.

— Това пък кой е? — попита озадачено той.

— Взех го на Пръстена — избуча Хънтър. — За малко да го изядат птиците, едвам успях да ги прогоня с подцевния гранатомет. Ей, младеж, как попадна там?

Той свали качулката си, смъкна противогаза.

Пред Саша стоеше непознат мъж: късо подстригана щръкнала руса коса, бледосиви очи, сплескан, сякаш счупен нос. А тя се беше опитвала да разубеждава себе си, когато й се стори, че той е твърде подвижен за човек, който е ранен, че походката му не е същата, не е животинска, че екипът му като че ли е малко по-различен…

Стана й задушно и тя също свали маската си.

След четвърт час Саша вече бе преминала границата на Ханза.

— Извинявай, но не мога да те оставя тук без документи. — В гласа на спасителя й имаше искрено съжаление. — Може би днес вечерта, такова… Е, в прехода?

Тя безмълвно поклати глава и се усмихна.

Сега накъде?

При него? Ще успее!

Саша не можеше да превъзмогне огорчението си от Хънтър за това, че този път не я беше спасил той… Освен това тя имаше и още една работа, която повече не искаше да отлага.

Нежни и подмамващи, звуците на чудесната музика си пробиха път към нея през хорската врява, през шумоленето от стъпките и виковете на търговците. Изглежда, това беше същата тази мелодия, която я бе омагьосала предишния ден. Пристъпвайки към нея, Саша сякаш отново се приближаваше към отвор, излъчващ неземно сияние… Само че накъде водеше той сега?

Музикантът беше заобиколен в плътен кръг от десетки слушатели. На Саша й се наложи да се поблъска, преди тълпата да я пусне в празната ивица между изпълнителя и зяпачите. Мелодията хем привличаше тези хора, хем ги държеше на разстояние, сякаш те също летяха към светлината, но ги беше страх да не се опарят.

Саша не се страхуваше.

Той беше млад, строен и удивително красив. Може би малко крехък, но добре поддържаното му лице не беше нежно, а зелените му очи не изглеждаха наивни. Тъмните му коси, макар и неподстригани, не бяха разрошени. Дрехите му го открояваха сред човешкото вариво на „Павелецка“ с нехарактерната си за това място чистота.

Инструментът му приличаше отчасти на детска пищялка, каквато правят от пластмасови изолационни тръби, но по-голяма, черна, с медни клавиши, очевидно много скъпа. Звуците, които музикантът извличаше от нея, напомняха за някакъв друг свят, други времена. Както и самият инструмент… Както и собственикът му.

Той улови погледа на Саша още в първия миг, изпусна го и отново го хвана. Тя се смути: макар и вниманието му да не й беше неприятно, бе дошла тук заради музиката му.

— Слава богу! Намерих те…

Към нея си проби път Омир — задъхан, изпотен.

— Как е той? — веднага попита Саша.

— Освен… — започна старецът, но млъкна и завърши по друг начин: — Изчезна.

— Как?! Къде?! — Сякаш някой стисна сърцето на Саша с ръка.

— Тръгнал е. Събрал си е целия багаж и е тръгнал. Предполагам, че на „Добрининска“…

— Нищо ли не е оставил? — плахо уточни тя, вече знаейки отговора, който ще й даде Омир.

— Абсолютно нищо — кимна старецът.

Започнаха да им шъткат гневно и Омир притихна, заслушан в мелодията и същевременно поглеждайки подозрително ту музиканта, ту девойката. Напразно — тя си мислеше за съвсем други неща.

Нека Хънтър да я е прогонил и да е побързал да избяга. Но Саша вече бе започнала да разбира онези странни правила, които той следваше. Ако обръснатият е взел всичките си вещи, абсолютно всички… Значи просто искаше тя да е по-настойчива, да не се отказва, иска Саша да го намери. И тя щеше да направи това, непременно щеше да го направи. Само че…

— А ножът? — прошепна на стареца. — Взел ли е със себе си ножа ми? Черния?

— В стаята го нямаше — сви рамене старецът.