Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Значи го е взел!

На Саша й беше напълно достатъчен и този дребен знак.

Флейтистът беше безумно талантлив и в същото време владееше великолепно изкуството си, сякаш до вчера е свирил в консерватория. В калъфа на неговия инструмент, разтворен за подаяния, имаше достатъчно патрони, за да се нахрани една малка станция — или поголовно да се избие населението й. Ето това се казва признание, помисли си с тъжна усмивка Омир.

Мелодията изглеждаше на стареца смътно позната, но колкото и да се опитваше да си спомни къде я е слушал — В старо кино? По радиото? — нищо не се получаваше. В мелодията имаше нещо необичайно — когато човек се настроеше на вълната й, не можеше да се откъсне от нея; искаше непременно да я изслуша докрай, а после да ръкопляска на музиканта, докато той не се захване да я свири отново.

Прокофиев? Шостакович? Познанията на Омир в музиката така или иначе бяха твърде оскъдни, за да се опитва сериозно да отгатва композитора. Но който и да беше написал тези ноти, флейтистът не просто ги изпълняваше, но ги насищаше с ново звучене и нов смисъл, съживяваше ги. Талант. Талант и заради този талант Омир бе готов да прости на младежа дразнещите погледи, които постоянно хвърляше на Саша.

Но беше време да отведе девойката по-надалеч от него.

Старецът изчака музиката да прецъфти, а флейтистът да се отдаде на аплодиращата публика, хвана Саша за влажното, все още миришещо на дезинфектант облекло и я измъкна от тълпата.

— Багажът ми е събран. Тръгвам след него. — Той направи пауза.

— Аз също — каза бързо девойката.

— Осъзнаваш ли в какво се забъркваш? — попита тихо Омир.

— Знам всичко. Подслушвах. — Тя го погледна предизвикателно. — Епидемия, нали? И той смята да ги изгори всичките. И мъртвите, и живите. Цялата станция. — Саша не извръщаше поглед.

— И за какво ти е да си с такъв човек? — Това наистина беше много интересно на стареца.

Саша не отговаряше и двамата известно време вървяха мълчаливо един до друг, докато не стигнаха до едно съвсем безлюдно ъгълче на залата.

— Баща ми умря. Заради мен — аз съм виновна. И вече не мога да направя нищо, за да бъде жив той отново. Но там има хора, които все още са живи. Които още могат да бъдат спасени. И аз съм длъжна да опитам. Дължа го на него — изрече бавно и неловко тя най-накрая.

— Да бъдат спасени от кого? От какво? Болестта е неизлечима, ти чу — отговори с горчивина старецът.

— От твоя приятел. Той е по-страшен от всякакви болести. По-смъртоносен. — Девойката въздъхна. — Болестите поне оставят надежда. Винаги някой оздравява. Един на хиляда.

— По какъв начин? Защо си сигурна, че ще успееш? — погледна я внимателно Омир.

— Веднъж вече успях — отговори неуверено тя.

Дали девойката не надценяваше силите си? Дали не се самозалъгваше, приписвайки на коравосърдечния и безмилостен бригадир взаимност? Омир не искаше да обезкуражава Саша, но бе редно да я предупреди още сега.

— Знаеш ли какво намерих в стаята му? — Старецът внимателно извади от джоба си изпотрошената пудриера и я предаде на Саша. — Ти ли я подреди така?

— Не — поклати глава тя.

— Значи е Хънтър…

Девойката бавно отвори кутията и намери отражението си в едно от стъклените парченца. Замисли се, спомняйки си за последния си разговор с бръснатия и думите, произнесени от него в полумрака, когато тя дойде да му подари ножа. Спомни си и лицето на Хънтър, когато той крачеше тежко към нея, целият окървавен, за да може приготвилата се за нападение химера да остави Саша и да убие него самия…

— Това не е заради мен. Заради огледалото е — каза тя решително.

— То пък какво общо има? — вдигна вежди старецът.

— Нали ти самият го каза? — Саша затвори кутийката. — Понякога е полезно да се видиш отстрани. Помага да разбереш много неща за себе си. — Тя изимитира менторския тон на стареца.

— Смяташ, че Хънтър не знае кой е? Или че все още се измъчва заради външния си вид? И затова го е разбил? — Омир се засмя снизходително.

— Работата не е във външността. — Девойката опря гръб в една от колоните.

— Хънтър прекрасно знае кой е той. И явно не обича да му напомнят за това — отговори сам на себе си старецът.

— А може би самият той е забравил? — възрази тя. — Понякога ми се струва, че през цялото време се опитва да си спомни нещо. Или… Че е прикован с верига към тежка вагонетка, която се спуска по наклон в тъмнината и никой няма да му помогне да я спре. Не мога да обясня това. Просто го гледам и усещам. — Саша се намръщи. — Никой не вижда това, но аз го виждам. Затова ти казах тогава, че той има нужда от мен.