Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— С други думи — пустош! — ободри го Леонид.

— Далеч от големите градове, от тайните заводи и военните бази. Далеч от всички основни цели. Градовете, които противоракетната ни отбрана не е могла да защити, са били разбити на прах и пепел. Тези, над които е имало щитове, където са успели да се задействат прихващащите ракети — сами знаете как е там… Но нали е имало и места, по които никой не се е целил… Защото те не са представлявали никаква заплаха. Като Полярни зори например.

— От тях и сега никой не се интересува — отговори музикантът.

— И напразно — отсече старецът. — Защото до град Полярни зори се е намирала колската атомна електроцентрала. Била е една от най-мощните в страната. Осигурявала е енергия за почти целия север. Милиони хора. Стотици предприятия. Аз съм родом от този район, архангелския. Знам какво говоря. И съм бил на тази станция още като ученик, на екскурзия. Истинска крепост, държава в държавата. Със своя малка армия, собствена земя, помощно стопанство. Можели са да съществуват в автономен режим. Дори и ядрена война да стане — нищо в живота им не би се променило — тъжно се усмихна той.

— И какво искате да кажете?

— Петербург не оцеля, нито пък Мурманск или Архангелск. Милиони хора загинаха, а предприятията — заедно с градовете… превърнаха се в прах. А град Полярни зори е останал. И колската АЕЦ не е пострадала. На хиляди километри наоколо има само сняг, лед и заледени полета, вълци и бели мечки. Няма връзка с центъра. Но те си имат достатъчно гориво, за да снабдяват един голям град не година или две. А на тях самите, нека и заедно с Полярни зори, сигурно ще им стигне поне за сто години.

— Та това е истински Ноев ковчег… — прошепна Леонид. — И когато потопът завърши и водите се отдръпнат от върховете на планината Арарат…

— Именно — кимна му старецът.

— Откъде знаете това? — в гласа на музиканта вече нямаше нито ирония, нито отегчение.

— Едно време и на мен ми се наложи да работя като радист — отговори уклончиво Омир. — Много ми се искаше да намеря поне един жив човек в родните места.

— Дълго ли ще оцелеят те там, на север?

— Убеден съм. Вярно, за последен път се свързах преди две години. Но представяте ли си какво означава това — още цял век с електричество? На топло? С медицинско оборудване, с компютри, с електронни библиотеки на дискове? Вие вече няма откъде да знаете… В цялото метро има само два компютъра, и то не стават за друго освен за играчки. И това е столицата — усмихна се горчиво старецът. — А ако някъде другаде са останали хора — не сами, имам предвид, а поне селища… При тях нали вече отдавна отново е настъпил седемнайсети век, и то в най-добрия случай, а в най-лошия — каменната епоха. Лагерни огньове, отглеждане на животни, магьосничество, двама от всеки трима умират при раждането. И освен близките две ферми на света няма нищо друго. Пустош, безлюдност. Вълци, мечки, мутанти. Та нали цялата съвременна цивилизация — старецът се изкашля, оглеждайки се — е изградена на базата на електричеството. Секне ли енергията, станциите ще загинат — и край. Векове наред хората са градили това здание тухла по тухла — и всичко става на прах. Започвай отначало. И не се знае дали ще се получи… А там имаме цял век отсрочка! Правилно го казахте, Ноев ковчег! Почти неограничен запас от енергия! Та нали нефтът първо трябва да се добива и преработва, а газта — да се сондира и да се изпраща на хиляди километри по тръбите! Какво — назад към парния двигател? Или още по-назад? Слушай какво ще ти кажа — той хвана Саша за ръката, — хората не са заплашени от нищо. Хората са жизнени като хлебарки. Но виж, цивилизацията… Нея трябва да съхраним.

— А там наистина ли има цивилизация?

— Бъдете спокойни. Ядрени инженери, техническа интелигенция. И условията при тях определено са по-добри, отколкото тук, при нас. За двайсет години Полярни зори доста са се разраснали. Пускат по радиото вечно повтарящо се съобщение: „До всички оцелели…“ и координати. Разправят, че все още продължават да пристигат хора…

— Защо никога не съм чувал за това? — промърмори музикантът.

— Малцина са чували. Оттук предаванията им се приемат трудно. Но пробвайте някой път, ако ви се намерят две-три свободни години — усмихна се старецът. — Позивната е: „Последното пристанище“.

— Само да знаех — сериозно поклати глава събеседникът му. — Събирам такива случаи… И нима всичко е протекло мирно?

— Как да ви кажа… Околността е пустош, дори и да е имало още някои градове и села наблизо, бързо са подивели. Случвало се е да ги нападат варвари. Е, и зверове, разбира се, ако може да бъдат наречени така. Но арсеналът им е бил достатъчен. Кръгова отбрана, защитен периметър. Телена ограда под високо напрежение, стражеви кули. Истинска крепост, казвам ви. А за първото десетилетие, най-тежкото, успели да вдигнат още една стена, от греди. Изследвали всичко наоколо… Направили експедиция до Мурманск, двеста километра. На мястото на Мурманск намерили кратер. Даже се готвеха да организират експедиция на юг, към Москва… Аз ги разубедих. Защо да прерязват пъпната връв? След време радиоактивният фон ще спадне, ще могат да се завоюват нови земи — тогава… А сега няма какво да правят тук. Тук е едно голямо гробище — въздъхна Омир.