Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Ще бъде забавно — каза изведнъж Леонид, — ако човечеството, самоунищожило се чрез атома, също така се и спаси с негова помощ.

— Не е особено забавно — погледна го сурово старецът.

— Това е като огъня, откраднат от Прометей — поясни младежът. — Боговете са му забранили да предава огъня на хората. Но той искал да измъкне човека от мръсотията, мрака и безсмисления живот…

— Чел съм го — прекъсна го язвително Омир. — „Старогръцки митове и легенди“.

— Пророчески мит — отбеляза Леонид. — Неслучайно боговете са били против. Знаели са с какво ще завърши всичко.

— Но точно огънят е направил човека човек — възрази старецът.

— Смятате ли, че без електричество отново ще се превърне в животно? — попита музикантът.

— Смятам, че без него ще се върнем двеста години назад. А като се има предвид, че е оцелял един от хиляди и че трябва наново да строим, завладяваме, изучаваме — цели петстотин. И може би никога вече няма да си наваксаме. Какво, не сте ли съгласен?

— Съгласен съм — отговори Леонид. — Но нима работата е само в електричеството?

— А според вас другояче ли е? — разгорещено плесна с ръце Омир.

Музикантът го измери със странен, продължителен поглед и сви рамене.

Мълчанието се проточи. Омир можеше да смята напълно заслужено такъв край на разговора за своя победа: девойката най-накрая се отказа да поглъща нахалника с поглед и се замисли за нещо свое си. Но когато до станцията оставаше вече съвсем малко, Леонид неочаквано се обади:

— Какво пък… Нека тогава и аз ви разкажа една история.

Старецът се направи на уморен, но отговори с безмълвно кимане.

— Разправят, че някъде след станция „Спортна“ и преди разрушения Соколнически мост от основния тунел рязко надолу тръгва странично разклонение. То завършва с решетка, зад която има затворена херметична врата. Неведнъж са правени опити да бъде отворена, но неуспешно. И ако там отидат самотни пътници, те почти никога не се връщат обратно, а телата им са намирани в съвсем други краища на метрото.

— Изумруденият град? — направи физиономия Омир.

— Всички знаят — продължи Леонид, без да му обръща внимание, — че Соколнически мост е рухнал още в първия ден и всички станции след него са се оказали отсечени от метрото. Прието е да се смята, че никой от останалите от оттатъшната страна на моста не се е спасил, макар и да няма никакви доказателства за това.

— Изумруденият град — махна нетърпеливо с ръка Омир.

— Всички знаят също така, че Московският университет е построен върху неустойчива почва. Огромното здание се е държало върху нея само защото в мазетата му са работели мощни хладилни генератори, които са замразявали блатистата почва. Без тях университетът отдавна е трябвало да се плъзне в реката.

— Изтъркан аргумент — успя да вметне старецът, усещайки накъде водят нещата.

— Вече са минали повече от двайсет години, но изоставената сграда кой знае защо все още си стои на мястото…

— Защото това е легенда!

— Говори се, че под Университета има не някакво си мазе, а голямо стратегическо бомбоубежище на десет етажа отдолу и там освен хладилните генератори се намират и собствен атомен реактор, и жилищни помещения, и тунели до най-близките станции на метрото и дори до Метро-2. — Леонид направи на Саша страховита физиономия, карайки я да се усмихне.

— Досега не чух нищо ново — отговори му презрително Омир.

— Говори се, че там има истински подземен град — продължи замечтано музикантът. — Град, чиито жители — а те, разбира се, изобщо не са загинали — са се отдали на събиране капка по капка на загубените знания и на служене на прекрасното. Без да пестят средства, те изпращат експедиции до оцелели картинни галерии, музеи и библиотеки. И възпитават децата си така, че и те да не загубят усета си за красивото. Там царят мир и хармония, там няма друга идеология освен просвещението и друга религия освен изкуството. Там няма мрачни стени, боядисани в два цвята — всички са изрисувани с фрески. От високоговорителите вместо резки като кучешки лай команди и вой на сирени звучат Берлиоз, Хайдн и Чайковски. И представете си, всеки може да цитира Данте наизуст. И точно тези хора са успели да си останат същите като преди. Дори не такива като в двайсет и първи век, а като в античните времена… Е, нали сте чели „Митовете и легендите“… — Музикантът се усмихна на стареца като на слабоумен. — Свободни, смели, мъдри и красиви. Справедливи. Благородни.