Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Ще остане ли това в него? Ще остане ли това от него?

Или краткият подем на диаграмата на историята ще остане в миналото му и той ще се върне обратно в изконното си затъпяване, в обичайното безвремие, където безбройните поколения, без да откъсват поглед от земята, ще плюскат, ще се сменят едно с друго и където десет, сто, петдесет хиляди години преминават еднакво незабележимо?

Какво още?“

— Това истина ли е?

— Кое точно? — усмихна й се Леонид.

— За Изумрудения град? За Ковчега? Че има такова място в метрото? — попита замислено Саша, гледайки в краката си.

— Така се говори — отвърна уклончиво той.

— Хубаво би било някой ден да попадна там — провлачи тя. — Знаеш ли, когато се разхождах там, отгоре, ми беше толкова обидно за хората. За това, че веднъж са сгрешили… И повече никога няма да могат да върнат нещата такива, каквито са били. А те са били толкова хубави… Навярно.

— Сгрешили са? Не, това е най-трагичното престъпление — отвърна сериозно музикантът. — Да разрушиш целия свят, да умъртвиш шест милиарда души — това не е грешка.

— Все едно… Нима ние с теб не заслужаваме опрощение? И всеки заслужава. На всеки трябва да се даде шанс да поправи себе си и всичко останало, да опита отначало, още един път, пък макар и да е последният. — Тя помълча малко. — Така бих искала да видя как е всичко там в действителност… По-рано не ми беше интересно. По-рано просто ме беше страх и всичко там ми се струваше уродливо. А се оказва, че просто съм се качвала на повърхността на неправилното място. Толкова е глупаво… Този град на повърхността е същият, какъвто беше животът ми по-рано. В него няма бъдеще. Само спомени — и то чужди… Само привидения. И докато бях там, разбрах нещо много важно, знаеш ли… — Саша се запъна. — Надеждата е като кръв. Докато тече по жилите ти, си жив. Искам да се надявам.

— А за какво ти е Изумруденият град? — попита музикантът.

— Искам да видя и да усетя как се е живеело по-рано… Нали ти сам казваше… Там сигурно хората наистина трябва да са съвсем различни. Хората, които не са забравили вчерашния ден и за които ще настъпи утре, няма как да не са съвсем различни…

Те вървяха през залата на „Добрининска“, без да бързат, съпроводени от погледа на караулните. Омир ги остави насаме с явно нежелание и отиде да посети началника на станцията, а сега, кой знае защо, се бавеше. Хънтър все още не се бе появил.

Саша видя разни намеци в очертанията на мраморната зала на „Добрининска“: тук облицованите големи арки, водещи към линиите, се редуваха с по-малки декоративни арки. Голяма, малка, отново голяма, пак малка. Сякаш хванали се за ръце мъж и жена, мъж и жена… И внезапно също й се прииска да сложи ръката си в широка и силна мъжка длан. Да се скрие в нея поне за кратко.

— Тук също може да се построи нов живот — каза Леонид, намигайки на девойката. — Не е задължително да се ходи някъде, да се търси нещо… Достатъчно ще е човек да се огледа.

— И какво ще видя аз?

— Мен — сведе той поглед в престорена скромност.

— Тебе вече съм те виждала. И съм те слушала. — Саша най-накрая отговори на усмивката му. — Много ми харесва, както и на всички останали… Изобщо ли не ти трябват патроните? Ти даде толкова много от тях, за да ни пуснат тук…

— Нужни са ми толкова, колкото да ми стигат за храна. А за това винаги ми стигат. Глупаво е да се свири за заплащане.

— А за какво свириш тогава?

— Заради музиката. — Той се засмя. — Заради хората. Всъщност дори не и заради тях. А заради онова, което музиката прави с хората.

— А какво прави тя с тях?

— Всъщност — всичко. — Леонид отново стана сериозен. — Имам и такива мелодии, които те карат да обичаш, и такива, които те карат да плачеш.

— А онази, която свири предишния път? — Саша го погледна подозрително. — Която е без име? Тя какво те кара да правиш?

— Тази ли? — той изтананика встъплението. — Нищо не те кара да правиш. Тя просто премахва болката.

— Ей, мъжаго!

Омир затвори тетрадката и се размърда на неудобната дървена пейка. Дежурният седеше гордо зад малко бюро, което почти изцяло бе заето от три стари черни телефона без бутони и шайби. На един от апаратите уютно мигаше червена лампичка.

— Андрей Андреевич се освободи. Ще имаш на разположение две минути с него — когато влезеш, не мънкай, а веднага мини към същността — строго напътстваше стареца дежурният.

— Две минути няма да са достатъчни — въздъхна Омир.

— Предупредих те — сви рамене събеседникът му.