Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Къде ти е оръжието? Вземи автомата и живо след мен!

Разбира се, всички спяха облечени и с пълното си снаряжение. Артьом извади изпод възглавницата парцала, с който беше завит калашника му за през нощта, и го размота. Все още олюлявайки се, тръгна след командира. Колко дълго бе успял да поспи? Час? Два? Главата го болеше, гърлото му беше пресъхнало.

— Започва се… — подхвърли му през рамо командирът.

— Какво се започва? — попита изплашено Артьом.

— Сега ще видиш… Вземи и газената лампа. Ще ти потрябва.

„Тулска“ — просторна, лишена от колони и изглеждаща просто като един невъобразимо широк тунел, беше почти изцяло потънала в мрак. На няколко места конвулсивно шареха слаби лъчи светлина; в тяхното движение нямаше никаква система, никакъв смисъл, сякаш фенерите са се озовали в ръцете на малки деца или маймуни. Само че откъде тук да се вземат маймуни…

Артьом внезапно се разсъни и започна трескаво да проверява автомата си, защото се досети какво е станало. Не са удържали карантината! Или още не беше късно?

От караулката изскочиха и се присъединиха към тях още двама души — подпухнали, сънени. По пътя си командирът изтребваше всички остатъци, всички, които можеха да стоят на крака и да държат оръжие. Дори онези, които вече бяха започнали да кашлят.

В тежкия застоял въздух се носеше странна, зловеща глъчка. Не вик, не вопъл, не команда… Стотици гласове, слели се в стон — накъсан, изпълнен с отчаяние, с ужас. Стон, придружен с леко подрънкване на желязо и стържене, разнасящи се едновременно от две, три, десет места.

Платформата беше затрупана с разкъсани или увиснали палатки, преобърнати жилищни будки, направени от ламарина, парчета от обвивката на вагони, шперплат, изхвърлени останки от покъщнина.

Командирът, който разбутваше боклука с гърди като ледоразбивач, крачеше отпред, а в килватера му ситнеха Артьом и другите двама.

От тъмнината изплува застаналата на дясната линия опустошена мотриса: светлината и в двата вагона беше угаснала, отворените врати бяха препречени с преносими заграждения, а вътре… Зад тъмните стъкла кипеше страховита човешка маса. Десетки ръце, хванали се за прътите на крехките огради, ги бутаха, разклащаха, разтърсваха. Разположените при всеки от проходите войници с автомати и противогази от време на време подскачаха към черните отвори на вратите, вдигайки приклади, но не се осмеляваха нито да удрят, нито да стрелят. На други места караулните, напротив, се опитваха да уговорят, умиротворят бушуващото човешко море, напъхано в железните кутии.

Но разбираха ли нещо хората във вагоните?

Бяха ги натъпкали в мотрисата, защото бяха започнали да бягат от специалните отсеци в тунела и защото вече ставаха ужасно много, повече от здравите.

Командирът се понесе покрай първия, покрай втория вагон и в този момент Артьом най-накрая видя накъде бързат. Последната врата — ето къде беше станал пробивът. От вагона навън изтичаха странни създания — с усилие държащи се на краката си, до неузнаваемост обезобразени от отоците по лицата си, с подути, зле изглеждащи ръце и крака. Засега никой не успяваше да избяга: при вратата се бяха наредили всички свободни бойци с автомати.

Командирът разтвори кордона и пристъпи напред.

— Заповядвам всички пациенти незабавно да се върнат по местата си! — Той измъкна от кобура на офицерския си колан своя стечкин.

Най-близкият до него заразен трудно, след няколко опита, вдигна тежката си, подпухнала глава и облиза треперещите си устни.

— Защо постъпвате така с нас?

— Знаете, че сте поразени от неизвестен вирус. Търсим лекарство… Трябва само да почакате.

— Вие търсите лекарство — повтори след него болният. — Смешно.

— Върнете се във вагона незабавно. — Командирът демонстративно щракна с предпазителя. — Ще броя до десет, после откривам огън. Едно…

— Вие просто не искате да ни отнемете надеждата, за да можете да ни управлявате по някакъв начин. Докато всичките не измрем…

— Две.

— Вече цяло денонощие не са ни носили вода. Защо да я хабите за смъртно болни…

— Караулните ги е страх да се доближават до решетките. Двама вече се заразиха по този начин.

— Три.

— Във вагоните вече е пълно с трупове. Стъпваме върху човешки лица. Знаеш ли как хрущят носовете? Ако са детски…

— Няма къде да ги сложим! Не можем да ги горим.

— Четири.

— А в съседния вагон е толкова тясно, че мъртвите продължават да стоят до живите. Рамо до рамо.