Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Саша виждаше как треперят пръстите му, как се разлива тъмното петно върху рамото му; хващаше я страх от този човек, а още повече — страх за него.

— Трябва да се спреш — помоли го тя меко.

— Изключено е — отсече той. — Няма значение кой ще направи това — защо да не съм аз?

— Защото ще погубиш себе си. — Девойката внимателно докосна ръката му. — Той потрепна, като от жилване.

— Длъжен съм. И без това всичко тук се решава от страхливци. Ако се забавя още малко — ще погубя цялото метро.

— А ако имаше друга възможност? Ако имаше лекарство? Ако не ти се налагаше повече…

— Колко пъти трябва да повтарям… Няма никакви лекарства от тази треска! Нима иначе бих… Нима бих…

— Какво би избрал? — Саша не го пускаше.

— Нямам възможност за избор! — Обръснатият отблъсна дланта й. — Тръгваме! — кресна той на стареца.

— Защо не искаш да ме вземеш със себе си?! — извика тя.

— Страх ме е. — Той изрече това съвсем тихо, почти го прошепна, така че никой освен нея не го чу.

Бригадирът се обърна и закрачи нататък, като само подхвърли на стареца, че разполага с десет минути, за да се приготви.

— Аз ли греша, или някой тук има треска? — разнесе се зад гърба на Саша.

— Какво?! — тя се завъртя и се сблъска с Леонид.

— Причу ми се, че си говорите за треска — невинно се усмихна той.

— Причуло ти се е. — В момента нямаше намерение да обсъжда нищо с него.

— А аз мислех, че слуховете все пак се потвърждават — изрече замислено, сякаш на себе си музикантът.

— Какви слухове? — настръхна Саша.

— За карантина на „Серпуховска“. За някаква уж неизлечима болест. За епидемия… — Той я гледаше внимателно, улавяйки всяко движение на устните й, веждите й.

— И дълго време ли подслушва? — изчерви се тя.

— Никога не правя това нарочно. Просто музикален слух — разпери ръце той.

— Това е мой приятел — кой знае защо обясни тя на Леонид, кимайки подир Хънтър.

— Бива си го — неразбираемо отвърна младежът.

— Защо казваш „уж“ неизлечима?

— Саша! — Омир се надигна от пейката, без да сваля подозрителния си поглед от музиканта. — Може ли за малко? Трябва да обсъдим какво ще правим по-нататък…

— Ще позволите ли още секунда? — Младежът се усмихна учтиво на стареца и се дръпна встрани, правейки знак на девойката да дойде при него.

Саша неуверено пристъпи нататък; не я изоставяше усещането, че схватката с обръснатия още не е загубена, че ако тя не се предаде сега, Хънтър няма да има кураж да я прогони отново. Че тя все още може да му помогне, макар и да няма дори най-малка представа как да го направи.

— Дали не съм чул за епидемията доста по-рано от теб? — прошепна й Леонид. — Мислиш ли, че това е първият случай на тази болест? А сега си представи, че някакви вълшебни хапчета помагат срещу нея… — Музикантът я погледна в очите.

— Но той казва, че няма лек… Че ще се наложи всички да бъдат… — измънка Саша.

— Да бъдат ликвидирани? — завърши вместо нея Леонид. — Той… Тоест твоят чудесен приятел? Не се учудвам. Думи не на хлапак, а на дипломиран лекар.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа — музикантът сложи длан върху рамото на Саша и се наведе към ухото й, — че болестта е лечима. Има лек.

Старецът се изкашля раздразнено, после пристъпи към тях.

— Саша! Трябва да поговоря с теб!

Леонид намигна на девойката и се дръпна встрани, предавайки с демонстративна покорност Саша в ръцете на Омир. Но девойката вече не можеше да мисли за нищо друго. И докато старецът й обясняваше нещо и я убеждаваше, че Хънтър все още може да бъда разубеден, предлагаше й нещо и я питаше за нещо, девойката гледаше над рамото му към музиканта. Младежът не отговаряше на погледа й, но усмивката, блуждаеща върху устните му, подсказваше на Саша, че той вижда всичко и разбира всичко. Тя кимаше на Омир, готова да се съгласи с всичко, само и само да остане насаме с музиканта още минута, да го изслуша докрай. Колкото да повярва докрай, че съществува лекарство.

— Ей сега ще се върна — прекъсна тя стареца по средата на думата, така и неуспяла да издържи, изплъзна се и притича до Леонид.

— За останалата част? — посрещна я той.

— Трябва да ми разкажеш! — Саша не искаше да си играе повече с него. — Как?!

— Не е толкова просто. Знам, че болестта е лечима. Познавам хора, които са се справили с нея. И мога да те отведа при тях.

— Но ти казваше, че можеш да се пребориш с нея…

— Не си ме разбрала правилно — сви рамене той. — Как бих могъл? Та аз съм флейтист. Пътуващ музикант.