Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Но нали там може да има здрави хора? Как си го представяте? Да наредя на моите момчета да разстрелят и изпепелят цялата „Тулска“? И влака със сектантите? А може би и „Серпуховска“ заедно с тях? Не, ние тук не сме фашисти! Войната си е война, а това… Да се убиват болни… Дори когато на „Белоруска“ имаше шап, и свинете ги разделяха в различни ъгли — която е заразена, да умира, а която си е здрава — да живее, но не ги избиваха всичките наред.

— Това са свине, а не хора — изрече безизразно бригадирът.

— Не, не — отново заклати глава началникът, пръскайки пот. — Аз не мога така. Това е безчовечно… После ще лежи на моята съвест. А аз… за какво ми е такова нещо? Какво ще сънувам после?

— На вас самия няма и да ви се наложи. За целта си има хора, които не сънуват. Вие трябва само да ни пуснете през станцията си. И това е всичко.

— Изпратих куриери до Полиса, за да науча за ваксината. — Андрей Андреевич забърса с ръкав потта си. — Има надежда, че…

— Няма никаква ваксина! Стига сте си крили главата в пясъка! Защо не виждам тук санитарни части от Централна?! Защо отказвате да позвъните там и да помолите да ви дадат зелена светлина за преминаването на кохортите на Ордена?

Началникът упорито мълчеше; кой знае защо се опитваше да закопчае куртката си, но копчетата се изплъзваха от пръстите му и накрая той се отказа. Приближи се до вехтия бюфет, сипа си в чашата миризлива течност и я изпи на екс.

— Значи не сте им съобщили — досети се Хънтър. — Те все още не знаят нищо за това. На съседната на вашата станция има епидемия, а те нищо не знаят…

— Отговарям с главата си за това — изрече хрипливо началникът. — Епидемията на граничната станция означава оставка. Допуснах… Не успях да предотвратя… Създадох заплаха за стабилността на Ханза.

— На граничната? На „Серпуховска“?!

— Засега всичко там е спокойно, но аз прекалено късно се усетих… Не реагирах навреме. Откъде да знам…

— И как обяснихте всичко това? Войската на независима станция? Отцепването на тунелите?

— Бандити… Бунтовници. Случват се такива неща. Нищо особено.

— А сега вече е късно да си признавате… — кимна бригадирът.

— Сега вече няма да означава оставка. — Андрей Андреевич си наля и веднага обърна втората чашка. — Означава да се вземат крайни мерки.

— И какво правите?

— Чакам. — Началникът свали задника си върху стола. — Чакам. Току-виж…

— Защо не отговаряте на обажданията им? — намеси се Омир. — Телефонът ви се скъсва да звъни — обаждат ви се от „Тулска“. А ако…

— Не се скъсва да звъни — изрече с угаснал глас началникът. — Изключих звука. Само лампичката свети. Докато свети, са още живи.

— Защо не отговаряте?! — повтори ядосано старецът.

— А какво да им кажа? Да потърпят? По-скоро да оздравяват? Че помощта е близка?! Да си пуснат по един куршум в челото? На мен един разговор с бежанците ми беше достатъчен! — вбеси се началникът.

— Млъкни веднага! — нареди му тихо Хънтър. — И слушай. Ще се върна с отряда след денонощие. Трябва да ни пропуснат безпрепятствено през всички постове. Ще държиш „Серпуховска“ затворена. Ще отидем на „Тулска“ и ще я изчистим. Ако се наложи, ще изчистим и „Серпуховска“. Ще организираме една малка война. Можеш да не известяваш Централна. Всъщност, няма да ти се наложи да правиш нищо. Аз сам… ще възстановя стабилността.

Началникът, обезсилен, омекнал, кимна вяло. Сипа си още от течността, помириса я и преди да отпие, попита тихо:

— Ръцете ти ще бъдат до лактите в кръв. Не те ли е страх?

— Кръвта се отмива лесно със студена вода — уведоми го бригадирът.

Когато излизаха от кабинета, Андрей Андреевич, поел си повечко дъх, звънко повика дежурния. Той се втурна вътре и вратата се затвори с грохот подире му. Омир поизостана малко от Хънтър, наведе се над бюрото, свали черната слушалка от заветния апарат и я притисна към ухото си.

— Ало! Ало! Слушам ви! — извика той силно в решетката на микрофона.

Тишина. Не глухата тишина, която би царяла, ако проводникът е срязан, а кънтяща, сякаш от другата страна слушалката беше свалена, но просто нямаше кой да отговори. Сякаш там някой бе чакал много дълго на телефона, но така и не беше дочакал. Сякаш слушалката на другия край на линията сега пъшкаше с гласа на Омир в ухото на мъртвец.

Хънтър изгледа лошо Омир от прага, старецът върна внимателно всичко на мястото му и последва бригадира.

— Попов! Попов! На крака! Ставай бързо!

В лицето го удари лъчът на мощния командирски фенер, пробивайки клепачите му и заливайки мозъка му с огън. Една силна ръка го разтърси за рамото, после някаква длан се стовари със замах върху небръснатата буза на Артьом. Разтърквайки очи и ударената си буза, Артьом се надигна от леглото и отдаде чест.