Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Пет.

— Господи, хайде де, застреляйте ме! Знам, че няма лекарство. Ще умра бързо. Вече няма да чувствам как стриват вътрешностите ми с шмиргел, а после ги заливат със спирт…

— Шест.

— И ги подпалват. Сякаш в главата ми има червеи, които изяждат отвътре хапка по хапка не просто мозъка ми, но и душата ми… Ам, ам, хруп, хруп, хруп…

— Седем!

— Идиот! Пусни ни оттук! Дай ни да умрем по човешки! Защо смяташ, че имаш право да ни мъчиш? Нали знаеш, че сигурно и ти самият вече…

— Осем! Всичко това е заради безопасността. За да могат другите да оцелеят. Самият аз съм готов да умра, но никой от вас, чумави кучи синове, няма да се измъкне оттук. Пригответе се!

Артьом вдигна автомата си и взе на мушка най-близкия от болните… Боже, изглежда, това беше жена… Под потника, плувнали в кафява гной, стърчаха издутите й гърди. Той замижа и премести поглед към олюляващ се старец. Тълпата от изроди заропта, отстъпвайки назад, опитвайки се да се напъха отново през вратата, но вече не можеше — от вагона като прясна гной прииждаха все нови и нови заразени, стенещи, плачещи.

— Садист… Какво правиш?! Та ти сега по живи хора… Ние не сме зомбита!

— Девет!

— Просто ни освободи! — закрещя болният и протегна ръце към него, като диригент, карайки цялата тълпа да се разлюлее и да се понесе напред, омагьосана от пръстите му.

— Огън!

Хората започнаха да се стичат към него веднага, достатъчно беше Леонид да доближи устни към инструмента си. Първите звуци, още пробни, неизчистени, изтръгващи се от дулото на флейтата му, бяха достатъчни, за да започнат събралите се да се усмихват одобрително и да запляскат ободряващо, а когато гласът й укрепна, лицата на слушателите се преобразиха. Сякаш грейнаха.

На Саша този път й се полагаше особено място — до музиканта. Десетките очи сега бяха устремени не само към Леонид; част от възхитените погледи попадаха и върху нея. Отначало девойката се чувстваше неловко — та нали тя не заслужаваше тяхното внимание и благодарностите им, — но после мелодията я подхвана от гранитния под и я понесе със себе си, отвличайки я от околния свят, както може да накара човек да се увлече и да забрави за всичко хубавата книга или разказаната от някого история.

Леонид отново свиреше тази същата мелодия — неговата, безименната; той започваше и приключваше с нея всяко свое представление. Тя умееше да изглажда бръчките, да чисти праха от вцепенените очи и да запалва мънички кандила вътре в тях. Макар и тази мелодия вече да беше позната на Саша, Леонид намираше в нея тайни вратички, нови хармонии, и музиката придобиваше съвсем друго звучене… Сякаш Саша дълго-дълго бе гледала в небето и изведнъж в празнините между белите облаци за миг се разкриваше безкрайна нежнозелена далечина.

В този момент сякаш някой я прободе. Слисана от преждевременното завръщане под земята, Саша объркано се огледа. Аха… Извисявайки се на една глава над тълпата, малко по-назад от останалите слушатели стоеше, вдигнал брадичка, Хънтър. Острият му поглед беше впит в нея и ако за кратко отслабваше хватката, то беше само за да стрелне с очи и музиканта. Младежът не обръщаше никакво внимание на обръснатия или поне не показваше, че нещо пречи на свиренето му.

Колкото и да беше странно, Хънтър не си тръгваше и не правеше никакъв опит да я вземе или да прекъсне изпълнението. И чак след последните акорди той се отмести назад и изчезна. Саша веднага изостави Леонид и се вряза в тълпата, за да не изостане от обръснатия.

Хънтър се спря скоро, близо до пейката, на която седеше появилият се отново Омир.

— Ти чу всичко — изхриптя бригадирът. — Тръгвам. Ще дойдеш ли с мен?

— Къде? — Старецът леко се усмихна на приближилата се девойка. — Тя знае всичко — поясни той на обръснатия.

Хънтър отново прободе с поглед Саша, после кимна, така и без да каже нито дума.

— Тук, наблизо — обърна се той към стареца. — Но аз… Не искам да оставам сам.

— Вземи ме със себе си — реши се Саша.

Обръснатият шумно си пое дъх, сви и отпусна пръстите си.

— Благодаря за ножа — каза той най-накрая. — Добра работа ми свърши.

Девойката се отдръпна наранена, но веднага се овладя отново.

— Ти решаваш какво да правиш с ножа — заяви тя.

— Нямах избор.

— Сега имаш избор. — Тя прехапа долната си устна и се намръщи.

— И сега нямам. Ако знаеш всичко, значи трябва да разбираш… Ако ти наистина…

— Да разбирам какво?!

— Колко е важно да се попадне на „Тулска“. Колко е важно за мен… По-бързо…