Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Какви са тези хора?

— Ако ти е интересно, ще те запозная с тях. Наистина, ще се наложи да се поразходим.

— На коя станция са те?

— Тук, съвсем наблизо. Сама ще узнаеш. Стига да поискаш.

— Не ти вярвам.

— Но нали искаш да ми вярваш? — отбеляза той. — Аз също засега не ти вярвам и затова не мога да ти разкажа всичко.

— Защо ти е нужно да дойда с теб? — присви очи Саша.

— На мен? — Той поклати глава. — На мен ми е все едно. На теб ти е нужно. Аз нито съм длъжен да спасявам някого, нито умея. Или поне не по този начин.

— Обещаваш ли ми, че ще ме заведеш при тези хора? Обещаваш ли ми, че те ще успеят да помогнат? — попита тя след кратко колебание.

— Ще те заведа — отговори твърдо Леонид.

— Какво реши? — прекъсна ги отново неуморният старец.

— Няма да дойда с вас. — Саша си играеше с презрамката на гащеризона си. — Той казва, че има средство против треската — обърна се тя към стареца.

— Лъже — каза неуверено Омир.

— Виждам, че разбирате от вируси доста повече от мен — отвърна почтително Леонид. — Изучавали ли сте ги? Или от собствен опит? Вие също ли смятате, че поголовното унищожение е най-добрият начин за борба с инфекцията?

— Откъде… — слиса се старецът. — Ти ли му… — погледна той към Саша въпросително.

— А, ето че и вашият дипломиран приятел идва. — Виждайки приближаващия се Хънтър, музикантът предвидливо отстъпи крачка назад. — Е, цялата бригада за бърза помощ се събра, започвам да се чувствам излишен.

— Почакай — помоли го девойката.

— Той лъже! Просто иска да остане с теб… Но дори и това да е истина — зашепна й припряно Омир, — така или иначе няма да успеете. Хънтър ще се върне тук с подкрепление най-късно след денонощие. Ако ти останеш с нас, може би ще успееш да го разубедиш… А този…

— Нищо няма да успея — отговори навъсено Саша. — Него сега никой не може да го спре, усещам го. Трябва да му се даде избор. За да може да се разчупи…

— Да се разчупи? — вдигна вежди Омир.

— Ще съм тук след по-малко от денонощие — обеща тя, отстъпвайки назад.

Защо я беше пуснал?

Защо бе проявил слабост и бе позволил немирният скитник да похити героинята му, музата му, дъщеря му? Та нали колкото повече старецът изучаваше Леонид, толкова по-малко го харесваше. Големите зелени очи на музиканта бяха способни да изстрелват неочаквано алчни погледи, а когато си мислеше, че никой не го гледа, по ангелското му лице плъзваха мрачни сенки…

За какво се нуждаеше от нея Леонид? В най-добрия случай ценителят на прекрасното щеше да я лиши от невинността й и да я забрави. Девойката, използвана и излъгана, щеше да се отърси и да отлети нанякъде, но нямаше да успее скоро да се пречисти и да забрави, още повече че проклетият шут искаше да я получи чрез измама.

Тогава защо я беше пуснал?

От страх. Защото Омир не само че не се осмеляваше да спори с Хънтър, но дори и не смееше да му зададе онези въпроси, които наистина го тревожеха. Защото на Саша, като на влюбена, можеха да се простят и смелостта й, и безразсъдството й. Би ли проявил към него бригадирът същото снизхождение?

Омир продължаваше да го нарича за себе си „бригадира“ — отчасти по навик, но и отчасти защото това го успокояваше: няма нищо страшно, нищо особено, това е същият онзи командир на северния патрул на „Севастополска“… Но не. Рамо до рамо сега не крачеше предишният саможив боец. Старецът започваше да разбира, че спътникът му се преражда пред очите му… С него ставаше нещо страшно и бе глупаво да се опитва да отрича това, нямаше защо да се залъгва…

Хънтър отново го взе със себе си — този път, за да му покаже кървавата развръзка на драмата? Сега той беше готов да унищожи не само „Тулска“, но и приютилите се в тунела сектанти, а покрай тях — и „Серпуховска“ с всичките й жители и с войниците от гарнизона на Ханза, разположени там. Само заради подозрението, че някой от тях може да се е заразил. Същото можеше да очаква и „Севастополска“.

Вече не му бяха нужни причини, за да убива — той търсеше само поводи.

Омир намираше в себе си сили само да се мъкне подире му, омагьосано, като в кошмарен сън, съзерцавайки и документирайки всичките му престъпления. Оправдавайки се с това, че те се извършват в името на спасението, убеждавайки себе си, че това е по-малкото зло. Безмилостният бригадир му се струваше като въплъщение на Молох, а Омир никога не се бе опитвал да надделее над съдбата.

Но девойката, изглежда, не признаваше съдбата. И ако старецът в дъното на душата си вече се беше примирил с това, че „Тулска“ и „Серпуховска“ ще бъдат превърнати в Содом и Гомор, Саша все още бе готова да се хване и за най-малката надежда. Омир престана с опитите да убеди себе си, че е възможно да се намерят хапчета или ваксина, преди Хънтър да спре епидемията с пламък и олово. Саша беше готова да търси лекарство до последния момент.