Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Не пропускат светлината. А аз съм като пеперуда… Винаги летя към огъня. — Той с преднамерено глупав вид помаха с китките на ръцете си.

— Страх ли те е от тъмнината? — усмихна се леко тя, приемайки играта.

— От самотата! — надянал печална маска, Леонид положи длани върху гърдите си.

И напразно. Настройвайки струните, той не очакваше съпротива и най-тънката, най-нежната струна, която би могла всеки момент да запее, иззвънтя и се скъса.

Слабото тунелно течение, издухващо сериозните мисли и каращо Саша да разменя игриви намеци с музиканта, изведнъж утихна. Тя се сепна и след миг вече се укоряваше, че се е поддала. Нима заради това беше изоставила Хънтър и стареца?

— Изобщо не знаеш какво е самота! — отсече Саша и се извърна.

„Серпуховска“, цялата бледосива от страх, се разтапяше в мрака.

Бойците с армейски противогази я отсякоха от всички страни, блокираха прехода към Околовръстната линия и станцията, предчувствайки бедата, зажужа тревожно. Водеха Хънтър и Омир през залата с охрана; както голямото началство, така и всеки обитател на „Серпуховска“ се стараеше да ги погледне в очите — не знаят ли те какво става всъщност, не е ли решена вече съдбата му? Омир заби поглед в пода — той не искаше да запомня тези лица.

Бригадирът не му беше казал накъде смята да вървят, но старецът и сам се досещаше. Пред тях беше Полисът. Четирите станции на метрото, обединени с преходи, истински град с хиляди жители. Неофициалната столица на метрополитена, раздробен на десетки враждуващи феодални княжества. Крепост на науката и убежище на културата. Светиня, в която никой не смееше да посяга на друг.

Никой освен стария Омир, полубезумния чумав куриер?

Но през последното денонощие му бе олекнало. Повдигането беше отстъпило и туберкулозната кашлица, караща го да изпира окървавения си респиратор, леко бе отслабнала. Може би организмът се беше справил сам с болестта? Или може би изобщо не бе заразен? А просто беше прекалено мнителен: винаги бе знаел, че е такъв, и все пак страшно се беше уплашил…

Тъмният участък след „Серпуховска“ имаше лоша слава. Доколкото беше известно на Омир, до самия Полис не би трябвало да срещнат нито една жива душа, но междинната станция между обитаемите „Серпуховска“ и „Боровицка“ можеше да изненада пътешествениците. В метрото имаше доста легенди за „Полянка“; ако можеше да им се вярва, тази станция рядко застрашаваше живота на минаващите покрай нея, затова пък можеше да увреди разсъдъка им.

На стареца му се бе случвало да минава оттук няколко пъти, но не се беше сблъсквал с нищо особено. Легендите даваха обяснение и на това, Омир ги знаеше всичките. И сега той с цялата си душа се надяваше, че станцията и този път ще остане мъртва и изоставена, както в добрите времена.

На сто метра до „Полянка“ се почувства зле. Още от първите далечни отблясъци на бялата електрическа светлина върху мраморните стени, от първите пречупени от ехото звуци, долитащи от станцията, старецът разбра, че нещо не е наред. Той отчетливо чуваше човешки гласове… А това изобщо не беше възможно. И което бе още по-лошо — Хънтър, който неизвестно как усещаше от стотици крачки присъствието на живи същества, сега си оставаше напълно глух и равнодушен.

Не отговаряше на обезпокоените погледи на стареца — беше напълно вглъбен в себе си, сякаш не виждаше онова, което сега се разкриваше пред Омир… Станцията бе обитаема! Кога са успели? По-рано Омир често се беше замислял защо въпреки цялата теснота жителите на Полиса никога не се бяха опитвали да овладеят и присъединят към държавата си пустеещата „Полянка“. Можеха да им попречат само суеверията. Но, изглежда, те също бяха достатъчно основателна причина, за да бъде оставена странната станция на мира.

Досега, когато някой бе успял да преодолее страха си от нея и да разгърне тук палатков град, да прекара осветление… Господи, колко разточителни бяха тук с електричеството! Още преди да излязат от тунела и да се качат на перона, на стареца му се наложи да прикрие очите си с длан, за да не ослепее: под тавана на станцията сияеха възможно най-ярките живачни лампи.

Изумително… Дори Полисът не изглеждаше толкова чисто и тържествено. На стените не беше останала дори следа от прах или сажди, мраморните плочи блестяха, а таванът изглеждаше като белосан едва вчера. Омир не успя да види през отворите на арките нито една палатка — още ли не бяха успели да ги разгънат? А може би щяха да правят тук музей? Това можеше да се очаква от чудаците, управляващи Полиса…