Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— А аз теб — за пиянство по време на дежурство…

— Ах, ти! Та ти самият ни… Ах, ти…

— Не! Извинете ни… Той не искаше да каже нищо такова — намеси се Саша, вкопчи се в ръката на музиканта и го отстрани от тежко дишащия Куката.

Тя почти насила избута Леонид на коловоза, погледна към часовника на станцията и ахна. Заради обяда и споровете бяха изгубили почти два часа. Хънтър, с когото тя се бе заела да се съревновава в скоростта, със сигурност не беше спирал нито за секунда…

Музикантът зад гърба й се засмя пиянски.

През целия път до „Парк на културата“ караулните не спираха да си шушукат злобно. Леонид постоянно напираше да им отговори и на Саша й се налагаше ту да дърпа музиканта, ту да го умилостивява с молби. Опиянението изобщо не изветряваше от главата му, правеше го твърде дързък. Девойката едвам успяваше да отскочи, за да остане извън досега на неговите размахващи се ръце.

— Изобщо ли не ти харесвам? — обиждаше се той. — Не съм твой тип, нали? Ти не обичаш такива, падаш си само по мускули… Пфууу… Защо тръгна с мен?

— Защото ти ми обеща! — Тя отблъсна Леонид от себе си. — Нямах предвид това…

— Аз не съм та-ка-ва! — въздъхна той тъжно. — Вечната тема. Ако знаех, че си такава сухарка…

— Как можеш?! Та там има хора… Живи… Те ще умрат, ако не успеем!

— А аз какво да направя? Едвам си местя краката. Знаеш ли колко са тежки? Ето, опитай… А хората… Така или иначе ще умрат. Утре или след десет години. И аз, и ти. И какво?

— Значи си ме лъгал? Ти си ме лъгал! Омир ми казваше… Предупреждаваше ме… Къде отиваме?

— Не, не съм те лъгал! Искаш ли да ти се закълна, че не съм те лъгал? Ще видиш сама! Ще ми се извиняваш! И после ще се срамуваш и ще ми кажеш: Леонид! Толкова ми е съ-вест-но… — Той сбърчи нос.

— Накъде вървим?!

— Вървим по път труууден… Към града Изумруууден… Защото тарарам… се стига трудно там! — запя музикантът, дирижирайки с показалеца си. После изпусна от омекнала ръка кутията с флейтата, изруга, наведе се да я вземе и за малко да падне сам.

— Вие, пияният! Ще успеете ли изобщо да стигнете сам до „Киевска“? — извика единият от стражите.

— С вашите молитви! — поклони му се музикантът. — И Ели се върна… — продължи да пее той. — И Ели се върна… Бам! Бам! Вкъщи…

Омир никога не беше вярвал в легендата за „Полянка“ и ето че тя бе решила да му даде урок.

Някои я наричаха Станцията на съдбата и я почитаха като оракул.

Някои вярваха, че поклонението тук в преломен момент от живота може да открехне завесата пред бъдещето, да намекне и да даде ключ, да предскаже и да предопредели остатъка от пътя.

Някои… Но всички здравомислещи хора знаеха, че на станцията изтичат отровни подземни газове, предизвикващи халюцинации.

По дяволите скептиците!

Какво можеше да означава видението му? На стареца му се струваше, че е на крачка от разрешаването на загадката, но после мислите му се объркваха. И пред очите му отново заставаше Хънтър, разсичащ въздуха с черното острие. Какво ли не би дал Омир, за да узнае какво му се беше привидяло на бригадира, с кого се бореше, каква е тази битка, която бе приключила с поражението му, ако не и с гибелта му…

— За какво си мислиш?

От изненада старецът усети спазъм в червата. Нито веднъж преди Хънтър не го бе заговарял без причина. Само нареждания и недоволни оскъдни отговори… И как да очакваш задушевен разговор от някой, който няма душа?

— А, просто така… За нищо — запъна се Омир.

— Мислиш. Чувам те — изрече безизразно Хънтър. — За мен. Страх ли те е?

— Сега не — излъга старецът.

— Не се бой. Теб няма да те докосна. Ти… ми напомняш…

— Кого? — попита предпазливо Омир след половинминутно мълчание.

— Нещо за мен самия. Забравих, че в мен е имало такова нещо, а ти ми го напомняш. — Докато изтикваше от устата си тежките думи и ги изричаше една след друга, бригадирът гледаше напред, в тъмнината.

— Затова ли ме взе със себе си? — Омир беше едновременно и разочарован, и озадачен; бе очаквал нещо друго…

— За мен е важно да държа това нещо в съзнанието си. Много е важно — отговори бригадирът. — И за останалите също е важно аз… Иначе може да… Както вече се е случвало.

— Имаш ли проблем с паметта? — Старецът сякаш се движеше по периферията на минно поле. — Случило ли се е нещо с теб?

— Спомням си всичко отлично! — отговори рязко Хънтър. — Само че забравям самия себе си. И се боя да не се забравя съвсем. Ще ми напомняш, нали? Ще ме подсещаш.