Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Добре — кимна Омир, макар и Хънтър да не го виждаше в момента.

— Преди във всичко имаше смисъл — каза бригадирът, изричайки думите с усилие. — Във всичко, което вършех. Защитавах метрото, хората. Хората. Имах ясна задача — да отстранявам всяка заплаха. Да я унищожавам. В това имаше смисъл, имаше!

— Но и сега…

— Сега? Не знам как е сега. Искам отново всичко да бъде толкова ясно. Та аз нали не просто така, аз не съм бандит… Не съм убиец! Това е заради хората. Опитах да живея без хората, за да ги предпазя… Но стана страшно. Много бързо забравях себе си… Трябваше да отида при хората. Да ги защитавам, да им помагам… Да помня… И ето че „Севастополска“… Там ме приеха. Там е моето място. Трябва да спася станцията, да им помогна. На каквато и да е цена. Струва ми се, че ако направя това… Когато отстраня заплахата… Това ще е голямо дело, истинско. Може би тогава ще си спомня. Трябва. Затова трябва по-бързо, понеже… То сега излиза все по-бързо. Непременно трябва да успея за едно денонощие. Да успея с всичко — да отида до Полиса, да събера отряд — и обратно… А дотогава ме подсещай, става ли?

Омир кимна сковано. Страх го беше дори да си представи какво щеше да стане, когато бригадирът окончателно забрави себе си. Кой щеше да остане в тялото му, когато предишният Хънтър заспи завинаги? Дали не онзи… Дали не онзи, от когото бе загубил днес илюзорния бой?

„Полянка“ остана далеч назад: Хънтър бързаше към Полиса като пуснат от каишката подушил плячка вълкодав. Или като спасяващ се от преследвачите си вълк?

В края на тунела се показа светлина.

Някак достигнаха до „Парк на културата“. Леонид опита да се помири с охраната, покани ги всичките „в един прекрасен ресторант“, но този път стражите бяха нащрек. Успя да измоли много трудно дори да ги пуснат до тоалетната. Единият от придружителите им остана да ги пази, а другият, след като си прошепна нещо с първия, изчезна.

— Останаха ли ти още пари? — попита директно онзи, който дежуреше пред вратата.

— Съвсем малко. — Музикантът сложи върху дланта си пет патрона.

— Дай ги тук. Куката е решил да ви предаде. Смята, че ти си провокатор на червените. Ако е познал — тук има преход към вашата линия, но ти трябва да го знаеш. Ако не — можеш да изчакаш тук, докато контраразузнаването дойде за теб, а с тях вече ще си се договаряш сам.

— Разобличихте ме, а? — Леонид се опитваше да сдържи хълцането си. — Добре! Нека… Ние пак ще се върнем! Благодаря за ескорта! — Той вдигна ръка в непознато приветствие. — Слушай… Остави го този преход! По-добре ни отведи до тунела, а?

Музикантът хвана Саша и с удивителна пъргавина, макар и леко препъвайки се, тръгна отпред.

— Какъв добър се извъди! — мърмореше той под нос. — „Тук има преход към вашата линия“… Самият ти не искаш ли да се качиш? Четирийсет метра дълбочина. Като че ли не знае, че там отдавна всичко е затрупано…

— Къде отиваме? — Саша вече не разбираше нищо.

— Как къде? На Червената линия! Нали чу — провокатор, хванат, разобличен… — мърмореше Леонид.

— Ти червен ли си?!

— Мо-ми-че мое! Сега не ме питай за нищо! Мога или да мисля, или да бягам. По-полезно ще ни бъде, ако мога да бягам… Сега нашият приятел ще вдигне тревога… И ще ни застрелят при задържането… Че нали парите са ни малко, трябва ни и медал…

Гмурнаха се в тунела, оставяйки караулния навън. Придържайки се към стената, се затичаха напред, към „Киевска“. Саша осъзна, че така или иначе няма да успеят да се доберат до станцията. Ако музикантът беше прав и в момента вторият охранител сам показваше накъде са тръгнали бегълците…

И изведнъж Леонид сви наляво, към един светъл страничен тунел — толкова уверено, сякаш си отиваше вкъщи. Още няколко минути — и отпред се показаха знамена, решетки, картечни гнезда, образувани от натрупани чували. Чу се лай на кучета. Гранична застава? Предупредили ли ги бяха вече за бягството? Как смяташе той да се измъкне оттук? И чия земя започваше от другата страна на барикадата?

— Аз при Алберт Михайлович. — Музикантът тикна под носа на притичалия постови странен на вид документ. — Трябва да стигна до другия бряг.

— По обичайната тарифа — каза събеседникът му, поглеждайки в паспорта. — А къде е документът на госпожицата?

— Хайде по двойна тарифа? — Леонид обърна джобовете си, вадейки последните си патрони. — А госпожицата не сте я видели, става ли?

— Хайде без „хайде“. — Граничарят доби суров вид. — Вие какво, да не сте на битак? Тук е правова държава.