Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Ама наистина ли? — уплаши се престорено музикантът. — Просто реших, че щом е пазарна икономика, може да се потъргува… Не знаех, че има разлика…

След пет минути и Саша, и Леонид, раздърпан и смачкан, с насинена скула и кръвотечение от носа, влязоха в малка стаичка с кахлени стени.

Желязната врата изщрака.

Настана мрак.

В пълен мрак останалите сетива на човек се изострят. Миризмите стават по-ярки, звуците — по-силни и обемни. В карцера се чуваше само как някой драска по пода и вонеше непоносимо на урина.

Но заради изпитото музикантът като че ли не изпитваше дори болка. Известно време той си мънкаше нещо под носа, после престана да отговаря и започна да сумти. Не го тревожеше, че сега преследвачите им ще ги настигнат със сигурност. Не го притесняваше какво ще стане със Саша, опитваща се без документи и оправдания да пресече границата на Ханза. И, разбира се, беше напълно равнодушен към съдбата на „Тулска“.

— Мразя те — каза тихо Саша.

На него и това му беше все едно.

Скоро в мрака, в който бе потънала килията, се появи дупка — стъклена шпионка във вратата. Всичко друго си оставаше невидимо, но и тази дупчица беше достатъчна на Саша: внимателно опипвайки чернотата около себе си, тя допълзя до вратата и затропа по нея с леките си юмручета. Тя откликна, загърмя, но когато Саша я остави на мира, тишината се върна. Охраната не искаше да слуша нито грохота, нито виковете на момичето.

Времето бавно потече напред.

Колко щяха да ги държат в плен? А може би Леонид нарочно я бе довел тук? Искаше да я отдели от стареца, от Хънтър? Да я изолира, да я подмами в капан? И всичко това само за да…

Саша заплака заровила лице в ръкава си — той поглъщаше и влагата, и звуците.

— Виждала ли си някога звездите? — чу се глас, все още пиянски.

Тя не отговори.

— Аз също само на снимки — продължи музикантът. — Слънцето едва-едва си пробива път през праха, а те нямат достатъчно сили за това. Сега се събудих от плача ти и си помислих, че изведнъж съм видял истинска звезда.

— Това е шпионка. — Саша преглътна сълзите си, преди да отговори.

— Знам. Но интересното е… — Леонид се изкашля. — Кой тогава по-рано е гледал към нас от небето с хиляди очи? И защо се е отвърнал от нас?

— Там никога не е имало никой! — тръсна глава Саша.

— А на мен винаги ми се е искало да вярвам, че някой ни наглежда — изрече замислено музикантът.

— Дори в тази килия на никой не му пука за нас! — сълзите й отново потекоха. — Ти нагласи нещата така, нали? Да не успеем? — Тя отново заудря по вратата.

— Щом смяташ, че там няма никой, защо удряш? — попита Леонид.

— На теб ти е все едно дали болните ще загинат!

— Такова ли ти е мнението за мен? Обидно е — въздъхна той. — Но ти според мен не се интересуваш от болните. Страх те е, че ако твоят любим отиде да ги избива, също ще се зарази, а няма лекарства…

— Не е вярно! — Саша едвам се сдържа да не го удари.

— Вярно е, вярно е… — с писклив глас я подразни Леонид. — И какво толкова има в него?

Тя не искаше да му обяснява нищо, изобщо не й се говореше с него. Но не можа да се сдържи.

— Аз съм му нужна! Наистина съм му нужна, без мен ще се провали. А на теб не съм. Ти просто нямаш с кого да си играеш!

— Е, да предположим, че си му нужна. Не силно, но все пак си му нужна… А той за какво ти е на теб, този горски санитар? Злодеите те привличат? Или искаш да спасиш пропадащата му душа?

Саша млъкна. Засегна я лекотата, с която музикантът четеше чувствата й. Може би в тях нямаше нищо особено? Или просто тя не можеше да ги скрие? Това фино, неосезаемо нещо, което тя не успяваше да облече в думи, от неговите уста звучеше обикновено или дори пошло.

— Мразя те — изрече тя най-накрая.

— Няма проблем, и аз не се обичам особено — отвърна Леонид с насмешка.

Саша седна на пода. Сълзите й отново потекоха — отначало от яд, после — от безсилие. Докато нещо зависеше от нея, тя не смяташе да се предава. Но сега, в карцера, редом с безчувствения си спътник, нямаше кой да я чуе. Нямаше смисъл да вика. Нямаше смисъл да тропа по вратата. Нямаше на кого да се примоли. Нищо нямаше смисъл.

А после изведнъж пред нея изникна картина: високи сгради, зелено небе, летящи облаци, смеещи се хора. И горещите капки върху нейните бузи й се сториха капки от същия онзи летен дъжд, за който й бе разказал старецът. Още секунда — и призрачното видение изчезна, оставяйки подир себе си само леко, вълшебно настроение.