Дмитрий Глуховски - Метро 2034

До самата „Октомврийска“ никой повече не промълви нито дума; чуваше се само как придружаващите ги караулни си шепнат и пухтят, спъвайки се в траверсите. Саша се ядосваше даже не на музиканта, а на себе си. Той… Той какво? Държеше се така, както и трябваше да се държи. Накрая даже й стана неловко пред Леонид — а дали не беше прекалено рязка с него?

И ето че на „Октомврийска“ вятърът смени посоката си.

Напълно естествено. Просто когато видя тази станция, Саша забрави за всичко на света. През последните няколко дни й се бе наложило да посети места, в чието съществуване по-рано дори не би повярвала. Но „Октомврийска“ надминаваше със своята украса всяка от тях. Гранитният под беше застлан с килими — доста поизтъркани, но запазили първоначалните си шарки. Светилниците, излети във формата на факли, бяха изчистени до блясък и обливаха пода с равномерна млечнобяла светлина. Зад разположените тук-там маси седяха хора с лъщящи лица, заети да си обменят лениво думи и книжа.

— Тук е толкова… богато — каза смутено Саша, въртейки глава насам-натам.

— На мен станциите на Околовръстната линия ми приличат на нанизани късчета от свинско шишче — прошепна й Леонид. — От които капе мазнина… Между другото, ще похапнем ли?

— Няма време — поклати глава тя, надявайки се, че той няма да чуе къркоренето на червата й.

— О, стига. — Музикантът я хвана за ръката и я поведе. — Тук има едно местенце… Не може да се сравни с нищо, което си яла по-рано… Момчета, нали нямате нищо против да похапнем? — включи той и стражите в компанията. — Не се притеснявай, след два-три часа ще бъдем там, накъдето сме тръгнали. Неслучайно ти споменах за шишчета. Тук ги правят…

Той й разказа за месото едва ли не в стихове и накрая Саша се предаде. Ако до целта оставаха само два часа път, половинчасовият обяд нямаше да промени нищо… Разполагаха с почти още едно денонощие, а кой знае кога щяха да имат възможност да се хранят отново.

И шишчетата се оказаха достойни за стиховете. Но трапезата не приключи с това — Леонид поръча бутилка брага 11 11 Вид руска домашна водка. — Бел.прев. . Саша не се сдържа и изпи една чаша от любопитство, музикантът си раздели останалото със стражите. После тя се опомни, изправи се на омекналите си крака и строго нареди на Леонид също да става.

Още повече че докато обядваха, отпусната от сгряващата напитка, тя с леко закъснение беше махнала пръстите му от коленете си. Леки, внимателни пръсти. Нахални. Музикантът веднага вдигна ръце — „Предавам се!“ — но кожата й бе запомнила докосването му. Защо го прогоних толкова бързо, запита се Саша объркано и се самонаказа с ощипване.

Сега трябваше да изтрие тази кисело-сладка обедна сцена от паметта си, като я замени с някакви безсмислени думи.

— Хората тук са странни — каза тя на Леонид.

— С какво? — Той пресуши чашата на екс и най-накрая се измъкна от масата.

— В очите им нещо не достига…

— Глад — определи музикантът.

— Не, не е само това… Сякаш повече нищо не им трябва.

— Това е, защото наистина не им трябва нищо повече — изсумтя Леонид. — Те са сити. Ханза-царицата ги храни. Какво очите? Нормални сънливи очи…

— Когато живеехме с баща ми — Саша стана сериозна, — за три дни би ни стигнало толкова, колкото днес ни остана в чиниите… Може би трябваше да го вземем и да го дадем на някого?

— Нищо, ще нахранят кучетата — отговори музикантът. — Тук не допускат просяци.

— Но нали можехме да ги дадем в съседните станции! Където цари глад…

— Ханза не се занимава с благотворителност — намеси се в разговора един от караулните, онзи, когото наричаха Куката. — Нека сами се грижат за себе си. Само това оставаше — да мъкнем на гърба си безделници!

— А ти самият кореняк ли си, от Околовръстната? — поинтересува се Леонид.

— Винаги съм живял тук! Откакто се помня!

— Тогава сигурно няма да повярваш, но тези, които не са се родили на Околовръстната, също трябва да ядат понякога — съобщи му музикантът.

— Нека да се ядат едни други! Или може би е по-добре да ни отнемат всичко и да си го поделят, както говорят червените?! — не се предаваше войникът.

— Е, ако всичко продължава в този дух… — започна Леонид.

— Ти какво? Я по-добре млъкни, смотаняк, че вече наговори достатъчно за депортиране.

— Аз отдавна съм наговорил достатъчно за депортиране — отвърна флегматично музикантът. — Нали точно с това се занимаваме сега.

— А мога и да те предам където трябва! Като червен шпионин! — разгорещи се караулният.