Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Перонът постепенно се изпълваше с хора. Не обръщаха никакво внимание нито на окичения с оръжия главорез с титанов шлем, нито на ситнещия до него мърляв старец. Когато се вгледа в тях, Омир разбра, че няма сила да направи нито крачка повече: краката му бяха като парализирани…

Всеки от струпващите се на края на платформата хора беше облечен така, сякаш на „Полянка“ се снима филм за двехилядната година; палта и контешки шлифери, пъстри сака с подплънки, светлосини дънки… Къде са ватенките, къде е изпокъсаната свинска кожа, къде е неизменното кафяво на метрото, гробницата на всички цветове? Откъде такъв разкош?!

А лицата… Това бяха лица на хора, на които не им се е случвало за един миг да изгубят целите си семейства. Лица на хора, които по-рано днес са виждали слънцето, и хора, които в края на краищата просто са започнали деня с горещ душ. Старецът беше готов да си заложи главата за това. И още… Мнозина от тях изглеждаха на Омир неуловимо познати.

Удивителните хора ставаха все повече и повече, трупаха се на края на перона, но не слизаха на линията. Скоро цялата станция — от единия до другия тунел — беше изпълнена с нагиздена тълпа. Все така никой не поглеждаше към Омир. Гледаха където им падне: в стената, във вестниците си, крадешком — и един в друг, любезно или с любопитство, гнусливо или със съчувствие, но само не и към стареца; сякаш той беше призрак.

Защо се бяха събрали тук? Какво чакаха?

Най-накрая Омир дойде на себе си. Къде е бригадирът? Как би обяснил необяснимото? Защо все още не е казал нищо?

Хънтър бе спрял малко по-надалеч. Той съвсем не се интересуваше от станцията, запълнена от хора, излезли от някоя снимка отпреди четвърт век. Беше се вторачил в пространството пред себе си, сякаш бе стигнал до някаква преграда, сякаш на няколко крачки пред него на равнището на очите му във въздуха бе увиснало нещо… Старецът се приближи към бригадира и боязливо надникна под забралото му…

И в този момент Хънтър нанесе удар.

Стиснатият му юмрук разпори въздуха, премести се отляво надясно по странна траектория, сякаш бригадирът искаше да наръга с несъществуващ нож някой невидим. Омир, който за малко да пострада, отскочи встрани, а Хънтър продължи схватката си. Той удряше, отстъпваше, защитаваше се, опитваше се да задържи някого в желязна хватка, а след секунда хриптеше, задушавайки се, едвам се освобождаваше и пак се хвърляше в атака. Боят му се удаваше с все по-големи усилия, невидимият противник надделяваше. На Хънтър му беше все по-трудно да се изправя на крака след безшумните, но съкрушителни удари; движенията му ставаха все по-бавни и неуверени.

Старецът не можеше да се отърве от усещането, че вече е виждал нещо подобно, и то съвсем скоро. Къде и кога? И какво ставаше с бригадира, по дяволите? Омир се опита да го повика, но явно беше невъзможно обезумелият му спътник да го чуе.

А хората на платформата не обръщаха ни най-малко внимание на Хънтър; той не съществуваше за тях точно както и те не съществуваха за него. А и явно бяха загрижени за друго: все по-тревожно поглеждаха часовниците си, недоволно издуваха бузи, разговаряха със съседите си и проверяваха какво изписват красивите цифри на електронните часовници над гърлата на тунелите.

Омир присви очи, вглеждайки се в тях заедно с останалите… Това беше брояч, замерващ времето от момента на преминаването на предишната мотриса. Но таблото изглеждаше неестествено широко, с десет цифри: осем преди мигащото двоеточие и още две — за секундите — след това. Червените чертички, отчитащи пробягващите секунди, се извиваха, от време на време се променяше и последната цифра от невероятно голямото число преди двоеточието — дванайсет милиона и нещо си.

Разнесе се вик. И хлипане.

Старецът се откъсна от загадъчния часовник. Хънтър, неподвижен, лежеше по корем върху релсите. Омир се хвърли към него и едвам успя да преобърне тежкото безжизнено тяло с лицето нагоре. Не, бригадирът дишаше, макар и накъсано, и по него не се виждаха рани, въпреки че очите му бяха затворени като на мъртвец. Дясната му ръка не искаше да се отваря и едва тогава старецът видя, че Хънтър все пак не е бил без оръжие в тази странна битка. От юмрука му се подаваше ръкохватката на черния нож.

Омир плесна бригадира по бузата, Хънтър изстена като махмурлия, замига, надигна се на лакти и изгледа мътно стареца. После с едно движение скочи на крака и тръсна глава.

Мъглата се разсея: хората с шлиферите и пъстрите сака изчезнаха безследно, ослепителната светлина изгасна и стените отново се покриха с трупан от десетилетия прах. Станцията беше черна, пуста и безжизнена — точно такава, каквато я помнеше Омир от предишните си походи.