Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Омир не бе нито воин, нито лекар, и най-важното — беше твърде стар, за да вярва в чудеса. Но частица от душата му продължаваше страстно да желае чудо, да мечтае за спасение. Той бе изтръгнал тази частица от себе си и я беше пуснал заедно със Саша.

Просто бе оставил на девойката онова, което не се беше осмелил да направи сам.

И в обречеността си бе открил в себе си покой.

След денонощие всичко щеше да е свършило. А след това старецът щеше да дезертира от служба и да си намери местенце, където да довърши книгата си. Сега вече знаеше за какво ще се разказва в нея.

За това как един досетлив звяр намерил вълшебна паднала звезда, небесна искра; погълнал я и станал човек. За това как човекът откраднал огъня от боговете, но не могъл да го овладее и изпепелил целия свят. И за това как за наказание за цели сто века му била отнета същата тази искра човечност; но лишен от нея, той не станал звяр, а се превърнал в нещо много по-страшно, което дори няма име.

Звеновият сипа шепата патрони в джоба си и затвърди сделката с музиканта чрез силно ръкостискане.

— Срещу символично доплащане мога да ви кача на трамвай — съобщи той.

— Предпочитам романтичните разходки — отговори Леонид.

— Обаче виж, не мога да ви пусна само двамата по тунелите ни — опита се да го вразуми звеновият. — Така или иначе ще отидете с охрана. Твоята няма документи… А така — хоп, експрес докъдето искате, а там вече ще можете да останете насаме — зашепна той.

— Не искаме да оставаме насаме! — заяви решително Саша.

— Ще смятаме, че това е почетен ескорт. Сякаш сме принцът и принцесата на Монако. — Музикантът отправи към принцесата изискан поклон.

— Каква принцеса? — не издържа Саша.

— Монако. Някога е имало такова княжество. На самия Лазурен бряг…

— Слушай — прекъсна го звеновият, — ако искате да тръгвате пеша, пригответе се. Лампите са си лампи, но момчетата трябва да се върнат до вечерта в базата. Ей, Кука! — извика той при себе си един от войниците. — Изпратете тези двамата до „Киевска“, кажете на патрулите, че ги депортираме. Оставете ги на радиалната и се връщайте обратно. Нали така? — обърна се той към Леонид.

— Тъй вярно! — козирува шеговито музикантът.

— Наминавайте пак! — намигна му звеновият.

Все пак колко много се различаваше Ханза от останалото метро! За целия участък от „Павелецка“ до „Октомврийска“ Саша не видя нито едно място, където да е абсолютно тъмно. През всеки петдесет крачки от кабела, пълзящ по стената, висеше електрическа крушка. Светлината на всяка от тях беше достатъчна точно колкото да стигнат до следващата. Дори отклоняващите се резервни и тайни тунели бяха добре осветени, така че в тях не оставаше нищо плашещо.

Ако зависеше от Саша, тя би хукнала да бяга напред, само и само да спести скъпоценни минути, но Леонид я убеди, че няма закъде да бързат. Той категорично отказа да й обясни накъде ще тръгнат след „Киевска“. Крачеше, без да бърза, с отегчена физиономия: навярно минаваше често дори през забранените за обикновените жители на Ханза участъци.

— Радвам се, че приятелят ти има подход към всичко — заговори той.

— Какво имаш предвид? — намръщи се Саша.

— Ако си мечтаеше толкова силно като теб да спаси гражданското население, щеше да се наложи да го вземем със себе си. А така се разделихме по двойки и всеки ще се занимава с това, което му се иска. Той — да убива, ти — да лекуваш…

— Той не иска да убива никого! — отговори тя рязко и твърде гръмко.

— Е, да, просто такава му е работата… — въздъхна той. — Кой съм аз, че да го осъждам?

— А ти с какво ще се занимаваш? — попита Саша, без да скрива сарказма си. — Ще свириш?

— Аз просто ще бъда до теб — усмихна се Леонид. — Какво друго му трябва на човек, за да е щастлив?

— Просто така си говориш — поклати глава Саша. — Ти изобщо не ме познаваш. Как мога да те направя щастлив?

— Има си начини. Достатъчно е да погледна една красива девойка — и настроението ми се оправя. А ако…

— Смяташ ли, че разбираш от красота? — погледна го тя накриво.

— Това е единственото, от което разбирам — кимна той сериозно.

— И какво толкова има в мен? — най-накрая тя спря да се мръщи.

— Ти цялата светиш!

Като че ли гласът му звучеше сериозно, но след миг музикантът изостана крачка назад и плъзна поглед по нея.

— Жалко само, че обичаш такива груби дрехи — добави той.

— А какво не е наред в тях? — Саша също се забави, за да отлепи от гърба си неговия гъделичкащ поглед.