Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Е, недейте така с лошо. — Леонид потри ударената си скула.

— Това нали ще си остане между нас? — металическият глас на офицера изскърца предателски.

— Аз тук, както виждате, внасям контрабандна стока — музикантът кимна към Саша. — Ще проявите ли снизхождение?

— Ще проявим — обеща Алберт Михайлович.

Провинилият се граничар направо си остана в килията; след като дръпна резето, офицерът ги поведе по тесен коридор.

— Няма да продължа нататък с теб — каза на висок глас Саша на музиканта.

— А ако ти кажа, че наистина отиваме в същия този Изумруден град? — попита много тихо Леонид след кратко забавяне. — Ако ти кажа, че неслучайно знам за него повече от твоя дядо? Че съм го виждал сам и не само съм го виждал? Че съм бил там и не просто съм бил…

— Лъжеш.

— И че ненапразно той — продължи невъзмутимо музикантът, кимайки към крачещия отпред офицер — толкова ми се подмазва: знае откъде съм и се страхува. И че в Изумрудения град твоето лекарство го има със сигурност. И че дотам са останали само две-три станции…

— Лъжеш!

— Знаеш ли какво? — отвърна ядосано Леонид. — Когато се молиш за чудо, трябва да си готова да повярваш в него. Защото ще го пропуснеш.

— Трябва още и да умееш да различаваш чудесата от фокусите — озъби му се Саша. — И ти ме научи точно на това.

— От самото начало знаех, че ще ни пуснат — отвърна той. — Просто… Не исках да пришпорвам събитията.

— Просто искаше да спечелиш време!

— Но не съм те лъгал! Има средство против болестта!

Приближиха се към заставата. Офицерът, който от време на време ги поглеждаше с любопитство, връчи на музиканта вещите му и му върна патроните и документите.

— И така, Леонид Николаевич — козирува той, — ще вземете ли контрабандата със себе си, или ще я оставите в митницата?

— Взема ме със себе си! — наежи се Саша.

— Тогава ви пожелавам много любов — усмихна се Алберт Михайлович, докато ги съпровождаше покрай трайните редици бруствери, покрай скачащите от местата си картечари, покрай решетките и загражденията от заварени релси. — Мисля, че с вноса няма да има проблеми?

— Ще се справим — усмихна му се в отговор и Леонид. — Не би трябвало да ви казвам това, но никъде няма честни чиновници и колкото по-суров е режимът, толкова по-малка е сумата. Трябва само да знаеш на кого да я дадеш.

— На вас, мисля, ще ви е достатъчна и вълшебната дума — изхъмка офицерът.

— Засега не действа на всички. — Леонид отново потърка скулата си. — Както се казва, не съм вълшебник, а само се уча.

— Ще е приятно да се работи с вас… Когато се изучите. — Алберт Михайлович наведе глава, обърна се и закрачи обратно.

Последният войник отвори пред тях портичката, направена в дебелата решетка, която преграждаше тунела от горе до долу. След нея започваше чист, прекрасно осветен участък, чиито стени на места бяха опушени, на места — нащърбени, сякаш от дълги престрелки, а в самия му край се виждаха нови редици от укрепления и разпънати от пода до тавана знамена.

Само при вида им сърцето на Саша се разтуптя.

— Чия е тази застава? — попита тя музиканта, спирайки рязко.

— Как чия? — погледна я учудено Леонид. — На Червената линия естествено.

Ах, колко отдавна Омир си мечтаеше да попадне отново тук, от колко отдавна не беше идвал по тези места…

На интелектуалната „Боровинка“, сладко ухаеща на креозот; с нейните уютни апартаментчета, построени точно до арките, и читалнята за монаси брамини насред залата — затрупани с книги дълги маси, ниско висящи лами с абажури от плат; с поразително точно пресъздадената атмосфера на дискусионните клубове от кризисните и предвоенните години…

На царствената „Арбатска“, оцветена в бяло и бронзово, почти под кремълските палати, със строгите й порядки, с деловите военни, които продължаваха да се пъчат така, сякаш изобщо нямат нищо общо с Апокалипсиса…

На старата-прастара „Библиотека «Ленин»“, която бяха закъснели да преименуват, докато все още имаше някакъв смисъл от това; която беше стара като света още когато Коля бе дошъл за пръв път в метрото като дете; Библиотеката с нейния романтичен капитански мостик на прохода точно насред платформата, с нейната усърдно, но неумело реставрирана скулптура на протеклия таван…

И на „Александровска градина“, вечно полутъмна, висока и ръбеста, напомняща за ослепяващ и страдащ от подагра пенсионер, който все си спомня за своята комсомолска младост.

Омир винаги се беше питал дали станциите приличат на своите пигмалиони. Могат ли да бъдат смятани за автопортрети на онези, които са ги проектирали? Знаеше едно нещо със сигурност: станциите оставяха отпечатъка си върху своите обитатели, споделяха с тях характера си, заразявайки ги със собственото си настроение и болести.