Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Тук май не идват често чужденци? — погледна тя към Леонид.

— Самият аз съм чужденец тук — сви рамене музикантът.

— И къде са твоите?

— На едно място, където хората не са толкова убийствено сериозни… — усмихна се той. — Където разбират, че само с плюскане човечеството няма да се спаси. Където не искат да забравят миналото, макар и спомените да им носят болка.

— Разкажи ми за Изумрудения град — помоли Саша тихичко. — Защо те… Защо се криете?

— Управляващите на Града не вярват на жителите на метрото.

Леонид прекъсна разговора, за да се разбере с караулните, дежурещи на входа на тунела, а след като се гмурна заедно със Саша в гъстия мрак, запали със запалката си фитила на маслената си лампа и продължи:

— Не им вярват, защото хората в метрото постепенно губят човешкия си облик. И защото сред тях все още са онези, които причиниха тази страшна война, макар и те да се боят да признаят това дори на приятелите си. Защото хората в метрото са непоправими. От тях можеш само да се боиш, да страниш, да ги наблюдаваш. Ако узнаят за Изумрудения град, ще го изплюскат и избълват, както плюскат всичко, до което се доберат. Ще изгорят платната на великите художници. Ще изгорят книгите и всичко, което е било в тях. Ще бъде избито единственото общество, достигнало справедливост и хармония. Ще рухне обезкървеното здание на Университета. Великият Ковчег ще потъне. И от него няма да остане нищо. Вандали…

— Защо смятате, че не можем да се променим? — Саша се почувства обидена.

— Не всички смятат така. — Леонид я погледна накриво. — Някои се опитват да направят нещо.

— Не се стараят особено — въздъхна Саша, — щом дори моят старец не е чувал за тях.

— Затова пък е чувал това-онова от тях самите — многозначително отговори младежът.

— Ти… музиката ли имаш предвид? — досети се Саша. — Ти си един от онези, които се надяват да ни променят? Но как?

— Втълпяване на прекрасното — пошегува се музикантът.

Адютантът буташе стола, а старецът крачеше отстрани, като едва смогваше на темпото, и от време на време поглеждаше прикрепения към него едър охранител.

— Ако наистина не знаете цялата история — говореше Мелник, — готов съм да ви я разкажа. Ще развличате с нея съкилийниците си, ако онзи, когото ще видя на „Боровицка“, не е който трябва… Хънтър бе един от най-добрите бойци на Ордена, истински ловец. Усетът му беше просто животински и се отдаваше докрай на делото. Точно той надуши черните преди година и половина… На ВДНХ. Нима не сте чували нищо и за това?

— На ВДНХ… — повтори объркано старецът. — Ами да, неуязвимите мутанти, които са чели мислите и са умеели да стават невидими… Мислех, че ги наричат Тъмните?

— Няма значение — отсече Мелник. — Той пръв проучи слуховете, би тревога, но тогава нямахме нито сили, нито време… Отказах му. Бях зает с други дела. Хънтър отиде там сам. Последния път, когато се свърза с мен, каза, че тези твари потискат волята, хвърлят в ужас всички наоколо. А Хънтър беше просто невероятен боец, роден за това — струваше колкото цял взвод…

— Знам — промърмори Омир.

— И никога не се боеше от нищо. Прати при нас едно момче с бележка, че тръгва към повърхността, за да се разправи с черните. Пишеше, че ако изчезне, значи заплахата е по-сериозна, отколкото е очаквал. Изчезна. Загина. Имаме си своя система за оповестяване. Всеки жив е длъжен веднъж седмично да се свързва. Длъжен е! А той мълчи вече повече от година.

— А какво стана с черните?

— Хубавичко изгладихме цялата местност със „Смърчове“. Оттогава не се чу нищо повече за черните — усмихна се Мелник. — Никой не ни пише и не ни се обажда по повод на тях… Изходите от ВДНХ са затворени, животът там се нормализира. Само онова момче малко се смахна, но доколкото ми е известно, са го излекували. Живее си нормален живот, оженил се е. А виж, Хънтър… ми тежи на съвестта.

Той се спусна по стоманената рампа, заемаща част от стълбите, и стресна събралите се долу монаси. Изчака задъхания старец и добави:

— Това последното по-добре не го казвай на съкилийниците си.

След минута цялата процесия се добра до изолатора. Мелник не отвори вратата на маймунарника; вместо това се облегна на адютанта си, стисна зъби и се надигна. Притисна око към шпионката. Достатъчна му беше и част от секундата.

Изтощено, сякаш при все недъга си е изминал целия път от „Арбатска“ дотук пеша, Мелник се стовари в креслото, плъзна по стареца угасналия си поглед и обяви присъдата си: