Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Артьом стоеше на място, тъпо гледайки в командира. Той не искаше да умира. Отначало запълзя напред на четири крака, после се надигна, подхлъзвайки се, и тръгна нанякъде.

— А сега ви чака изненада… Мислехте, че не съм се подготвил… — мърмореше той.

Блуждаещият му поглед попадна върху Артьом. Командирът застина за миг, после изрева с обичайния си глас, не търпящ неподчинение:

— Попов! Отведи ме в радиозалата! Трябва да наредя на северния блокпост да затвори вратата…

Артьом му подложи рамото си и двамата тежко закрачиха покрай запустялата мотриса, покрай биещите се хора, покарай планината от трупове — към залата, където беше телефонът. Раната на командира явно не бе смъртоносна, но той губеше много кръв. Докато пристигнат, силите съвсем го напуснаха и изгуби съзнание.

Артьом залости вратата с масата, после взе микрофона на вътрешния комутатор и повика северната застава. Приборът пращеше, хриптеше, сякаш дишайки мъчително, и мълчеше. Мълчеше страховито.

Ако се окажеше, че е късно да се затвори тази линия, Артьом трябваше поне да предупреди „Добрининска“! Той се хвърли към телефона, натисна един от двата бутона, изчака няколко секунди… Апаратът все още работеше. Отначало в слушалката шептеше само ехото, после се чу тракане и най-накрая тръгнаха сигналите.

Едно… Две… Три… Четири… Пет… Шест…

Господи, дано отговорят. Ако все още са живи, ако все още не са заразени, нека отговорят, нека му дадат шанс. Нека отговорят, преди болните да се доберат до границите на станцията. Сега Артьом беше готов да си даде душата, само и само на другия край на кабела някой да вдигне слушалката!

И ето че се случи невъзможното! Седмият сигнал се прекъсна по средата, чу се пъшкане, далечна караница и през шумоленето се открои нечий дрезгав глас, задъхан от вълнение.

— „Добрининска“ слуша!

Килията бе потънала в полумрак. Но на Омир му беше достатъчна и тази оскъдна светлина, за да види: силуетът на пленника бе твърде хилав, твърде безжизнен, за да принадлежи на бригадира. Сякаш зад решетките седеше чучело — безволево, отпуснато. Изглежда охранител… Мъртъв. Но къде беше Хънтър?!

— Благодаря. Мислех, че няма да дочакам — раздаде се утробен, приглушен глас. — Там ми беше… тясно.

Мелник се завъртя с креслото си по-бързо, отколкото Омир успя да се обърне. В прохода, отсичайки пътя им към станцията, стоеше бригадирът. Ръцете му бяха здраво вкопчени една в друга, сякаш лявата не се доверяваше на дясната и се боеше да я пусне. Беше обърнал осакатената половина на лицето си към хората.

— Това… ти ли си? — бузата на Мелник потрепна.

— Засега — да. — Хънтър се изкашля странно. Ако Омир не знаеше, че бригадирът не може да се смее, би взел този звук за смях.

— Какво е станало с теб? С лицето ти?

Мелник със сигурност искаше да го разпита за съвсем други неща — със замах нареди на охраната да излезе. Омир остана вътре.

— Ти също не си в най-добрата си форма — отново се изкашля бригадирът.

— Дреболия — намръщи се Мелник. — Жалко само, че не мога да те прегърна. Дяволите да те вземат… Къде беше… Толкова те търсихме!

— Знам. Трябваше… да остана сам — изговори насечено Хънтър. — Аз… не исках да се връщам при хората. Исках да си отида завинаги. Но се изплаших…

— А какво се случи тогава, с черните? Това от тях ли ти е? — кимна към лилавите белези Мелник.

— Нищо. Не успях да ги унищожа. — Бригадирът докосна белега си. — Не успях. Те ме… пречупиха.

— Ти се оказа прав — неочаквано разпалено заговори Мелник. — Прости ми, че отначало не ти обърнах внимание, не ти повярвах. Тогава имахме… Спомняш си… Но ние ги намерихме, всички ги изпепелихме. Мислехме, че вече те няма. Че те са те… Аз тях заради теб… За теб. Всички до един!

— Знам — изрече Хънтър хрипливо, мъчително. — И те знаеха, че ще стане така — заради мен. Те знаеха всичко. Дори не можеш да си представиш срещу кого вдигнахме ръка… Той ни се беше усмихнал за последен път… Беше ги изпратил… даде ни още един шанс. А ние… Аз ги обрекох на гибел, а вие изпълнихте присъдата. Защото сме такива. Защото сме чудовища…

— Какво…

— Когато отидох при тях… Те ме накараха да се видя. Гледах като в огледало и виждах всичко такова, каквото е. Разбрах всичко за себе си. За хората. Защо всичко с нас се е случило така…

— За какво говориш?! — Мелник погледна приятеля си разтревожено и бегло се обърна към вратата — дали не съжаляваше, че е побързал да отпрати охраната.