Дмитрий Глуховски - Метро 2034

А ако Градът не съществуваше, тогава изобщо нямаше от какво да се бои.

Страничният тунел се оказа точно там, където й бе обещал Леонид. Преграден с разбита решетка, в която Саша успя да намери достатъчно голям процеп. След няколкостотин крачки тунелът наистина завършваше със стоманена херметична врата вечна и непоколебима.

Момичето прилежно изброи четирийсет крачки от вратата и откри бялата отметка на мократа, сякаш изпотена стена. Вдигна гумения капак, напипа звънеца и провери колко показва часовникът, даден й от музиканта. Беше успяла! Затвори очи и едвам успя да изтърпи няколкото дълги минути, които оставаха…

Три кратки.

Три продължителни.

Три кратки.

Артьом наведе надолу подскачащата цев. Искаше да избърше с обратната страна на дланта си потта и сълзите, но ръката му не можеше да се добере до очите. Противогазът пречеше. Запита се дали да не го свали. Какво значение имаше вече всъщност…

Изглежда, заразените ревяха по-силно от автоматните откоси. Иначе защо от вагона ще излизат все нови и нови болни срещу урагана от олово? Нима не чуваха грохота, нима не разбираха, че ги разстрелват от упор? На какво се надяваха? Или за тях също вече нищо нямаше значение?

На няколко метра около отворилия се изход на мотрисата платформата беше покрита с подпухнали тела. Някои все още потрепваха, а от дълбините на могилата се чу нечий стон. Потокът от отворената врата изтече докрай — останалите във вагоните ужасено се събраха по-нагъсто, за да се предпазят от куршумите.

Артьом огледа останалите автоматчици: на колко от тях сега им треперят ръцете и се тресат коленете? Никой не изрече нито дума. Отначало мълчеше дори командирът. Чуваше се само как препълненият влак хрипти, опитвайки се да сдържи кървавата си кашлица, и как последният жив под купчината мъртви бълва проклятия.

— Изверги… Мерзавци… Та аз още съм жив… Тежи ми…

Командирът все пак го видя, приклекна и изстреля в него остатъка от пълнителя си — държа спусъка до края. Надигна се, погледна пистолета си и кой знае защо го избърса в панталоните си.

— Запазете спокойствие! — извика хрипливо той. — Опитите да се напусне лазаретът без разрешение ще бъдат наказвани и по-нататък…

— Какво да правим с труповете? — попита някой.

— Обратно във влака. Иваненко, Аксенов, заемете се.

Редът беше възстановен. Артьом можеше да се върне на мястото си и да се опита да заспи: до дежурството му оставаха още два-три часа. Да можеше да поспи поне малко, за да не задреме на пост на другия ден…

Но не се получи.

Иваненко отстъпи назад и поклати глава, отказвайки се да пипа изгнилите, разпадащи се тела. Командирът насочи към него пистолета, забравяйки, че патроните са свършили, и засъска злобно, а после направо натисна спусъка — напразно. Иваненко изкрещя и хукна да бяга.

И в този момент един от кашлящите бойци вдигна автомата си и неловко наръга командира в гърба с щика. Командирът не падна, а бавно се обърна през рамо към онзи, който го беше ударил.

— Ти какво, гадино? — тихо се учуди той.

— Скоро ще ни избиеш всичките… Тук, на станцията, няма здрави! Днес ние тях, а утре ти нас ще вкараш в тези вагони… — развика се срещу него ударилият го, опитвайки се да извади щика от гърба на командира, но неизвестно защо — без да стреля.

Никой не се намесваше. Дори Артьом, който понечи да пристъпи към двамата, застина в очакване. Най-накрая щикът излезе от гърба на командира, който, сякаш в опит да се почеше, посегна към раната си, после падна на колене, опря длани в хлъзгавия под, тръсна глава. Искаше да дойде на себе си? Или да се събуди?

Никой не се решаваше да го доубие. Дори бунтовникът, който го бе наръгал, отстъпи уплашено, а после смъкна противогаза си и закрещя:

— Братя! Стига сме ги мъчили! Пуснете ги! Те така или иначе ще умрат! И ние също! Какво, не сме ли хора?!

— Да не сте посмели… — едва чуто изхриптя командирът, застанал на колене.

Автоматчиците зароптаха, съвещавайки се. На едно място махнаха решетката от вратата на вагона, другаде ги последваха… После някой застреля инициатора в лицето, той залитна назад и падна при другите мъртви. Но вече беше късно: заразената с победния рев тълпа се изсипваше от мотрисата в залата, всички тичаха тромаво на подутите си крака, взимаха автоматите на сащисаните караулни, разбягваха се кой накъдето свари. И караулните се размърдаха — някои продължаваха да стрелят в болните, а другите се смесиха с тях и хукнаха надалеч от станцията, във всички тунели. Едни — на север, към „Серпуховска“, а други — на юг, към „Нагатинска“.