Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Зад стоманената врата бе толкова тихо, сякаш беше бутафорна и зад нея не се криеше нищо, освен хиляди тонове камениста почва.

— Няма да ти отворят.

Саша се обърна рязко. На десетина крачки от нея стоеше музикантът — свит, раздърпан, тъжен.

— Тогава опитай ти! Може да са ти простили — погледна го Саша с неразбиране. — Нали затова дойде?

— Няма кой да ми прощава. Там е пусто.

— Но ти нали каза…

— Излъгах. Това не е вход към Изумрудения град.

— А закъде?

— Не знам. И никой не знае — разпери ръце той.

— Но как те пропускаха навсякъде? Нима не си наблюдател? Та ти… И на Околовръстната, и при червените… Сега ме лъжеш, нали? Разприказва се за Града и сега съжаляваш! — Тя жално, трескаво се стараеше да надникне в очите му и да намери там потвърждение на догадките си.

— Аз самият винаги съм мечтал да попадна там. — Леонид упорито гледаше в земята. — Търсих го много години. Събирах слухове, четях стари книги. Само на това място сигурно съм идвал сто пъти. Намерих този звънец. Звънял съм на него цяло денонощие непрекъснато. Безрезултатно.

— Защо ме излъга? — Тя тръгна към него; дясната й ръка сама се плъзна към ножа. — Какво съм ти направила? Защо постъпи така?!

— Исках да те похитя от тях. — Когато забеляза оръжието, музикантът се обърка и вместо да побегне, седна на релсите. — Мислех, че ако остана насаме с теб…

— А защо се върна?!

— Сложно е да се каже… — той я гледаше покорно отдолу нагоре. — Навярно разбрах, че съм пристъпил някаква граница. Когато те изпратих тук… Останах сам и се замислих… Та нали една душа не може да е черна по рождение. Отначало е прозрачна и потъмнява постепенно, петънце след петънце, всеки път, когато си прощаваш за извършеното зло, намираш му оправдание, казваш си, че това е само игра. Но в някой момент черното става повече. Рядко някой съумява да усети този момент, отвътре не се вижда. Изведнъж осъзнах, че именно тук и сега пристъпвам границата и след това ще стана друг. Завинаги. И дойдох да си призная. Защото ти не го заслужаваш.

— Но защо тогава всички толкова ги е страх от теб? Защо ти се подмазват?

— Не е заради мен — въздъхна Леонид. — Заради татко.

— Какво?

— Говори ли ти нещо фамилията Москвин?

— Не — поклати глава Саша.

— Тогава сигурно си единствената в метрото — усмихна се тъжно музикантът. — Общо взето, татко е голям началник. Началник на цялата Червена линия. Издал ми е дипломатически паспорт. Така че ме пропускат. Фамилията е рядко срещана, никой не рискува да се забърква. Само по незнание.

— И ти какво… — Саша отстъпи и го изгледа лошо. — Наблюдаваш? Затова ли са те изпратили там?

— Избавиха се. Татко разбра, че няма да направи човек от мен, и вдигна ръце. И ето че позоря фамилията му тихомълком — усмихна се накриво Леонид.

— Скарал ли си се с него? — присви очи девойката.

— Как мога да се скарам с другаря Москвин? Та той е паметник! Отлъчиха ме и ме проклеха. Разбираш ли, аз от дете бях уродлив. Все ме влечаха красивите картинки, пианото, книжките. Мама развали нещата — много е искала да има момиче. Баща ми се усети — опита се да ме приучи на любов към огнестрелното оръжие и партийните интриги, но късно. Майка ми ме научи да свиря на флейта, баща ми опита да ме отучи с каиша си. Заточи професора, който се занимаваше с мен, назначи на негово място заместник-командир по политическата част. Напразно. Вече бях успял да загния. Червената линия не ми харесваше, струваше ми се твърде сива. Исках ярък живот, исках да се занимавам с музика, да рисувам картини. Веднъж татко ме изпрати да разбия една мозайка, с възпитателна цел. За да знам, че всичко изящно е тленно. И аз я разбих, за да не ме накажат. Но докато я разбивах, запомних всичко в подробности и сега бих могъл да направя сам такава. А баща ми оттогава го намразих.

— Не бива да говориш така за него! — възмути се Саша.

— На мен ми е позволено — усмихна се музикантът. — Виж, останалите ги разстрелват за това. А относно Изумрудения град… За него ми разказваше професорът шепнешком, докато още бях малък. И реших, че непременно ще намеря входа, когато порасна. Че на света трябва да има място, където това, заради което живея, има смисъл. Където всички живеят заради него. Където няма да съм незначителен малък негодник, и не принц готованко, и не наследник на Дракула, а равен сред равни.

— И не го намери. — Саша прибра ножа. Пропускайки непознатите думи, беше успяла да разбере главното. — Защото той не съществува.