Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Казвам ти. Видях себе си през техните очи, като в огледало. Не външността, а вътре… Зад паравана… Те го подмамиха на бял свят, към огледалото, за да ми го покажат. Човекоядеца. Чудовището. А човека не го видях. Уплаших се от самия себе си. Пробудих се. По-рано се бях самозалъгвал… Казвах, че защитавам, че спасявам… Лъжех. Просто съм бил гладен звяр, прегризващ гърла. По-лошо от звяр. Огледалото изчезна, но това… това остана. Пробуди се и повече не искаше да заспива. Те мислеха, че ще се самоубия след това. За какво да живея? Но не го направих. Трябваше да се боря. Отначало сам… За да не виждам никого. По-надалеч от хората. Мислех, че мога да накажа сам себе си, за да не ме накажат те. Мислех да го прогоня с болка… — Той докосна белезите си. — После разбрах, че без хората то ще надделее над мен. Защото забравях себе си. Така че се върнах.

— Те са ти промили мозъка! — изрече тежко Мелник.

— Нищо. Вече всичко е минало. — Бригадирът свали ръка от белезите си и гласът му се промени: отново говореше глухо, мъртвешки. — Почти всичко. Тази история отдавна е приключила, каквото станало — станало. Сега тук сме сами. Трябва да се измъкваме сами. Не затова дойдох при теб. На „Тулска“ има епидемия. Може да се разпространи и на „Севастополска“, и на Околовръстната. Въздушна треска. Онази същата, смъртоносната.

— Не са ми докладвали. — Мелник го гледаше подозрително.

— На никого не са докладвали. Страх ги е. Лъжат. Крият го. Не знаят какво правят.

— Какво искаш от мен?

— Сам знаеш. Опасността трябва да бъде отстранена. Дай ми жетон. Дай ми хора. Дай ми огнехвъргачки. Трябва да се изчисти „Тулска“. При необходимост — „Серпуховска“ и „Севастополска“. Надявам се, че не е стигнало по-далеч.

— Да избиеш три станции за всеки случай? — попита Мелник.

— За да спася останалите.

— След такава касапница всички ще намразят Ордена…

— Никой нищо няма да узнае. Няма да оставим никой, който би могъл да се зарази… и да види.

— На такава цена?!

— Не разбираш ли? Ако се забавим още малко, няма да има кого да спасяваме. Прекалено късно разбрахме за епидемията. Няма да имаме друга възможност да я спрем. След две седмици цялото метро ще е заразено, а след месец ще бъде гробница.

— Трябва сам да се убедя…

— Не ми вярваш, нали? Смяташ, че съм се побъркал. Не ми вярваше тогава, сега също се съмняваш. Не ми пука. Ще отида сам. Както обикновено. Поне да пощадя съвестта си.

Той се обърна, отблъсна вцепенения Омир и тръгна към изхода. Но последните думи, подхвърлени от него, се врязаха като харпун в Мелник и той се понесе след бригадира.

— Чакай! Вземи жетона! — Той зарови трескаво под куртката си и протегна към застиналия Хънтър съвсем обикновен жетон. — Аз… разрешавам.

Бригадирът загреба жетона от костеливата му длан, кимна безмълвно и изгледа Мелник продължително, без да мига.

— Да се върнеш — проговори сакатият. — Уморен съм.

— А аз — напротив… пълен съм със сили — изкашля се Хънтър.

И изчезна.

Саша дълго време не се осмеляваше да позвъни още веднъж — защо да досажда на стражата на Изумрудения град? Те със сигурност вече я бяха чули, а може би и я бяха разгледали както трябва. И ако все още не бяха отворили вратата, то бе само защото се съвещаваха, без да знаят дали да пуснат чужденката, отгатнала паролата.

Какво щеше да им каже, когато вратата все пак се отвореше?

Щеше да им говори за епидемията, която бушува на „Тулска“? Щяха ли да пожелаят да се намесят? Щяха ли да рискуват? А ако всички те, точно като Леонид, умееха да виждат вътре в човека? Може би трябваше да им разкаже веднага и за треската, поразила самата Саша? Да признае на другите онова, което все още не се бе осмелила да признае и на самата себе си…

И щеше ли изобщо да успее да ги трогне? Та нали те вече отдавна бяха победили страшната болест, защо да не се намесят, защо да не изпратят на „Тулска“ куриер с лекарства? Просто заради страха им от обикновените хора? Или заради надеждата, че морът ще ги унищожи? Дали не бяха изпратили сами те болестта в голямото метро?

Не! Как бе могла да си помисли такова нещо! Леонид казваше, че жителите на Изумрудения град са справедливи и човеколюбиви. Че не извършват екзекуции и дори не лишават от свобода. И че сред тази безкрайна красота, с която са се оградили, никой не се осмелява дори да замисля престъпления.

Защо тогава да не спасят обречените? Защо да не й отворят вратата?!

Тя позвъни отново. И още веднъж.