Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Не е той.

— Не мисля, че музиката ми принадлежи на мен — каза Леонид неочаквано сериозно. — Не разбирам откъде се взима в главата ми. Струва ми се, че аз съм просто русло… Просто инструмент. Точно както поднасям към устните си флейтата, когато ми се свири, така и някой друг поднася към устните си мен — и се ражда мелодия…

— Вдъхновение — прошепна Саша.

— Ако искаш, го наречи така — разпери ръце той. — Каквото и да е, то не ми принадлежи, а идва отвън. И аз нямам право да го държа в себе си. То… пътешества по хората. Аз започвам да свиря и виждам как около мен се събират всички тези богати и бедни, покрити с циреи и лъщящи от мазнина, и злобни, и недъгави, и велики хора. Всякакви. И музиката ми прави с тях нещо, което ги настройва в една тоналност. Аз съм като камертон… Мога да ги приведа в хармония, макар и за кратко. И те ще звънят толкова чисто… Ще пеят. Как да се обясни това?

— Добре го обясняваш — изрече замислено Саша. — И аз самата го почувствах така.

— Трябва да се опитам да го събудя в тях — добави Леонид. — В някои ще загине, в други ще израсне. Аз никого не спасявам. Нямам пълномощия за това.

— Но защо останалите жители на Града не искат да ни помогнат? Защо дори ти се боиш да си признаеш, че правиш това?

Той замълча и не се обади, докато тунелът не ги отведе до станция „Спортна“ — също унила, бледа, помпозно-тържествена и скръбна, но в същото време ниска, тясна и потискаща като бинтове около главата. Тук миришеше на дим и пот, нищета и гордост. Към Саша и Леонид незабавно беше прикрепен един шпионин, който се мотаеше точно на десетина крачки от тях, където и да отидеха. Девойката искаше веднага да продължат нататък, но музикантът я спря:

— Сега не бива. Ще се наложи да почакаме.

Той приседна на каменната пейка за гости и щракна ключалката на калъфа.

— Защо?

— Вратата може да се отваря само в определени часове. — Леонид извърна поглед.

— Кога? — Саша намери с поглед циферблата; ако беше точен, вече й оставаше по-малко от половината от отреденото й време.

— Ще ти кажа.

— Пак протакаш! — Тя се намръщи, отскочи от него. — Ту обещаваш да ми помогнеш, ту се опитваш да ме задържиш!

— Да. — Той събра кураж и посрещна погледа й. — Искам да те задържа.

— Защо? Защо го правиш?

— Не си играя с теб. Повярвай ми, бих намерил с кого да си играя и малцина биха ми отказали. Мисля, че съм влюбен. Виж ти, колко дървено звучи…

— Мислиш… Дори не си го мислиш! Само го казваш!

— Има начин да се различи любовта от играта — каза той сериозно.

— Когато лъжеш, за да спечелиш човека — това любов ли е?

— Истинската любов разбива живота ти, независимо от обстоятелствата. А играта може да се впише в тях…

— На мен ми е по-лесно с тези неща. — Саша го гледаше изпод вежди. — Не съм имала никакъв живот. Води ме към вратата.

Леонид изгледа тежко девойката, облегна се на колоната, скръсти ръце на гърдите си. Няколко пъти си поемаше дъх, сякаш готвейки се да й отговори, но издишваше, без да произнесе нищо. После клюмна, навъси се и си призна:

— Не мога да дойда с теб. Няма да ме пуснат обратно.

— Какво означава това? — попита недоверчиво Саша.

— Не мога да се върна в Ковчега. Изгнаник съм.

— Изгнаник си? Защо?

— Направих нещо. — Той се извърна и сега говореше съвсем тихо, и Саша не чуваше всичко, макар че стоеше само на крачка от него. — Един човек… ме обиди. Библиотекар. Унизи ме пред свидетели. Същата нощ се напих и подпалих библиотеката. Библиотекарят изгоря заедно с цялото си семейство. За съжаление ние нямаме смъртно наказание… Заслужавах си го. Просто ме прогониха. Пожизнено. За мен няма обратен път.

— Защо тогава ме доведе тук?! — Саша сви юмруци. — Защо изгори и моето време?

— Ти можеш да се опиташ да стигнеш до тях — промърмори Леонид. — В страничния тунел, на двайсет метра от вратата, има отметка с бяла боя. Точно под нея, на равнището на пода, има гумен капак, под който е бутонът за звънеца. Трябва да го натиснеш три пъти кратко, три пъти продължително и три пъти кратко — това е условният сигнал на връщащите се наблюдатели…

Той наистина остана на станцията — само помогна на Саша да мине през трите блокпоста и се върна обратно. На прощаване се опита да й пробута един стар автомат, който беше успял да отмъкне отнякъде, но Саша не го взе. Три кратки, три продължителни и три кратки… Това е всичко, което й трябваше сега. И фенерът.

След „Спортна“ започваха мрачни, глухи тунели. „Спортна“ се смяташе за последното обитаемо място на цялата линия и всеки блокпост, през който я превеждаше музикантът, приличаше на малка крепост. Но Саша изобщо не се страхуваше. Тя мислеше само за това, че след час или час и половина ще се озове на прага на Изумрудения град.