Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Но самият Омир със своя начин на мислене, със своите вечни дилеми, със своята неизлечима носталгия принадлежеше естествено не на суровата „Севастополска“, а на Полиса, светъл като самото минало.

Обаче животът бе решил друго.

И даже сега, когато най-накрая беше попаднал тук, не му оставаха излишни минути, за да се разходи по тези кънтящи зали, да се полюбува на статуите и да пофантазира… Трябваше да бърза.

Хънтър с усилие бе успял да обуздае и затвори в клетка някого вътре в себе си — същото страшно същество, което от време на време хранеше с човешко месо. И след като то успееше да разкъса прътите на тази вътрешна клетка, миг по-късно нямаше да остане нищо и от крехката външна решетка. Трябваше да се бърза.

Хънтър го молеше да намери Мелник… Какво означаваше тази дума — име, прякор? Или може би парола? Произнесена на глас, тя имаше необяснимо въздействие върху караулните: разговорите за трибунал над хванатия бригадир стихнаха, а белезниците, които за малко да се щракнат върху китките на Омир, се върнаха в чекмеджето на бюрото. Шишкавият началник на стражата лично се зае да заведе стареца.

Омир и придружителят му се качиха по стълбите, водещи към прохода, прекосиха го и достигнаха „Арбатска“. Спряха при врата, охранявана от двама цивилни, чиито лица подсказваха, че са професионални убийци. Зад гърбовете им се откриваше върволица от служебни помещения. Шишкавият помоли Омир да изчака и се затътри по коридора. Не минаха и три минути и той се върна, изгледа сащисано стареца и го покани да влезе.

Тесният коридор ги отведе до неочаквано просторна стая, чиито стени бяха облепени с карти, схеми, записки, снимки и рисунки. Зад широко дъбово бюро седеше застаряващ мършав човек с толкова широки рамене, сякаш бе облечен с бурка 12 12 Връхна мъжка горна дреха от овча или козя кожа при кавказките народи, разширена в раменете, аналогична на нашия балкански ямурлук. — Бел.прев. . Само от левия ръкав на наметнатата върху него куртка се подаваше ръка и когато се загледа внимателно, Омир разбра каква е работата: дясната му ръка липсваше почти изцяло. Ръстът на домакина на кабинета беше гигантски — очите му бяха почти на едно равнище с очите на застаналия прав старец.

— Благодаря. — Той освободи шишкавия, който с явно съжаление затвори вратата от външната й страна. — Кой сте вие?

— Николаев, Николай Иванович — обърка се старецът.

— Прекратете цирка. Щом идвате при мен и казвате, че заедно с вас е най-близкият ми приятел, когото погребах преди година, трябва да имате причина. Кой сте вие?

— Никой… — Омир не си криви душата. — Но работата не е в мен. Той е жив, наистина. Просто трябва да дойдете с мен, и то по-скоро.

— В момента се питам дали това е капан, идиотски номер или просто грешка. — Мелник си запали цигара и издуха дима в лицето на стареца. — Щом знаете името му и идвате точно при мен, трябва да знаете и историята му. Трябва да знаете, че сме го търсили всеки ден повече от година. Че заради това изгубихме няколко души. Трябва да знаете, по дяволите, колко много означаваше той за нас. Може би дори това, че бе дясната ми ръка. — Човекът се усмихна накриво.

— Не, нищо такова не знам… Той не разказва нищо. — Старецът сгуши глава между раменете си. — Моля ви, нека просто отидем на „Боровицка“. Нямаме много време…

— Не, наникъде няма да хукна. И си имам уважителна причина.

Мелник мушна ръка под бюрото, направи странно движение и по удивителен начин се премести назад, без да става от мястото си. Едва след няколко секунди Омир съобрази, че събеседникът му седи в инвалиден стол.

— Така че нека да поговорим спокойно. Искам да разбера какъв е смисълът на вашата поява.

— Господи! — Старецът вече започваше да се отчайва. — Просто ми повярвайте! Той е жив. И е в маймунарника на „Боровицка“. Или поне се надявам, че е все още там…

— Бих искал да ви повярвам. — Мелник замълча, дръпна си дълбоко от цигарата и старецът чу как цигарената хартия пращи, докато се свива и изгаря. — Само че чудеса не се случват. Бръкнахте ми в раната… Добре. Имам предположение кой може да ми е скроил този номер. Но това ще го проверят специално обучени хора… — Той посегна към телефона.

— Защо него толкова го е страх от чернокожи? — попита Омир неочаквано за самия себе си.

Мелник внимателно остави слушалката, така и без да произнесе нито дума в нея. Изпуши цигарата докрай и изплю късата угарка в пепелника.

— По дяволите, отиваме на „Боровицка“ — каза той.