Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Няма да отида! Пусни ме! По-добре да си остана тук…

Саша не се шегуваше, не кокетничеше. Трудно й беше да се сети за някого, мразен от баща й повече, отколкото червените. Те му бяха взели властта, те му бяха счупили гръбнака и вместо просто да го довършат, го бяха обрекли на дълги години унижения и мъки. Баща й не можеше да прости на хората, които се бяха разбунтували срещу него. Не можеше да прости и на онези, които бяха вдъхновявали и подкокоросвали предателите, онези, които ги сравняваха с оръжия и листовки. Самият червен цвят предизвикваше у него пристъпи на бяс. И макар накрая на живота си да говореше, че не изпитва злоба към никого и не иска да отмъщава, на Саша й се струваше, че той просто оправдава собственото си безсилие.

— Това е единственият път — каза объркано Леонид.

— Нали отивахме към „Киевска“! Значи не си ме водил там!

— Ханза воюва от десетилетия с Червената линия, не мога да призная на първия срещнат, че отиваме при комунистите… Наложи се да те излъжа.

— Ти не можеш да живееш без това!

— Вратата се намира след „Спортна“, както ти казах. „Спортна“ е последната станция на Червената линия преди разрушения мост, няма откъде другаде да се мине.

— Как ще попаднем там? Нямам паспорт. — Тя не отместваше напрегнатия си поглед от музиканта.

— Довери ми се — усмихна се той. — Един човек винаги може да се договори с друг. Да живее корупцията!

Без да слуша възраженията й, я хвана за китката и я помъкна след себе си. Прожекторите на втората отбранителна линия осветяваха огромните знамена от червена памучна тъкан, тунелното течение ги вълнуваше и на девойката й се струваше, че вижда пред себе си два блещукащи червени водопада.

Съдейки по онова, което бе чувала за Линията, би трябвало да ги направят на решето още на подстъпите… Обаче Леонид спокойно крачеше напред и уверената усмивка не изчезваше от лицето му. Трийсет метра преди блокпоста в гърдите му се опря дебелият лъч на прожектор. Музикантът остави калъфа с инструмента на пода и смирено вдигна ръце. Саша направи същото.

Учудените проверяващи се приближиха. Изглеждаха сякаш изобщо не им се случваше да посрещат някого, идващ от тази страна на границата. Този път музикантът успя да отведе старшия встрани, преди той да поиска документите на Саша. Прошепна му нещо в ухото, чу се съвсем слабо дрънчене на патрони и звеновият се върна омагьосан, успокоен. Той лично ги преведе през всички постове и дори ги качи върху очакваща ги ръчна дрезина, нареждайки на войниците да карат към „Фрунзенска“.

Те се хванаха за ръчките и запъхтяха, помръдвайки дрезината от мястото й. Саша навъсено разглеждаше лицата и униформите на онези, които баща й я бе научил да нарича „врагове“… Нищо особено. Ватенки, протрити камуфлажни кепета със закачени петолъчки, издадени скули, хлътнали бузи… Да, те не лъщяха като патрулните на Ханза, но човешкото в тях беше не по-малко. И в очите им се мяркаше съвсем момчешко любопитство, което явно бе съвсем непознато на живеещите на Околовръстната линия. Тези двамата едва ли бяха чували за онова, което се е случило на „Автозаводска“ преди почти десет години. Бяха ли врагове на Саша? Възможно ли е изобщо човек да мрази не формално, а наистина непознати хора?

Войниците не се решаваха да заговарят пътниците, само пъшкаха отмерено, местейки ръчките.

— Как успя да го направиш? — попита Саша.

— Хипноза — намигна й Леонид.

— А какви документи им показваш? — погледна тя с подозрение музиканта. — Как може да те пропускат навсякъде с тях?

— Различни паспорти за различни ситуации — отговори уклончиво той.

— Какъв си ти? — За да не я чува никой друг, се принуди да седне по-близо до Леонид.

— Наблюдател — отговори й той само с устни.

Ако Саша не беше затворила устата си, въпросите щяха да потекат от нея от само себе си; но войниците прекалено явно се опитваха да разберат за какво си говорят, даже започнаха да скърцат с ръчките по-тихо.

Наложи й се да изчака станция „Фрунзенска“ — суха, безцветна, избледняла и гримирана с червени знамена. Нащърбена мозайка по стените, изглозгани от времето колони… Сводовете изглеждаха като тъмни бездни — слабите лампи висяха на кабели между колоните малко над главите на местните жители, за да не се губи нито лъч от скъпоценната светлина. Тук беше поразително чисто: по платформата сновяха няколко неспокойни чистачки. На станцията бе многолюдно, но колкото и да беше странно, в която и посока да погледнеше Саша, пред погледа й всичко се размърдваше, забързано отстъпваше и се заемаше да шумоли с приглушени гласове. Но бе достатъчно да отклони погледа си — и шепотът се прекратяваше, а хората се връщаха към делата си. И никой не смееше да я погледне в очите, сякаш това беше неприлично.