Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Искам чудо — упорито, с прехапани устни, каза сама на себе си Саша.

И в този момент в коридора силно изщрака прекъсвачът и килията се изпълни с непоносимо ярка светлина.

На десетки метри от входа на свещената столица на метрото, мраморната гробница на човечеството, заедно с белите лъчи на живачните лампи се разпространяваше нежната аура на спокойствие и просперитет. В Полиса не пестяха светлината, защото вярваха в нейната магия. Изобилието от светлина напомняше на хората за предишния им живот, за онези далечни времена, когато човек още не е бил нощно животно, не е бил хищник и плячка. И дори варварите от периферията тук се държаха сдържано.

Блокпостът на границата на Полиса приличаше повече не на укрепление, а на приемна в съветско министерство: маса, стол, двама офицери с чисти щабни униформи и фуражки. Проверка на документите, оглед на личните вещи. Старецът напипа в джоба си паспорта. Визите като че ли бяха отменени, не би трябвало да се появят трудности. Той подаде на офицера зелената книжка и погледна накриво бригадира.

Вглъбен в себе си, Хънтър, изглежда, дори не чуваше въпросите на граничаря. Омир се зачуди дали бригадирът изобщо има паспорт. Но ако нямаше, на какво бе разчитал, бързайки насам?

— Повтарям за последен път — офицерът сложи длан върху лъщящия кобур, — покажете си документите или незабавно напуснете територията на Полиса!

Омир беше сигурен, че бригадирът така и не е разбрал какво искат от него и реагира само на движението на пръстите, плъзгащи се към кобура. Излизайки само за миг от странното си вцепенение, Хънтър мълниеносно изстреля напред разтворената си длан и я заби в адамовата ябълка на постовия. Войникът, посинявайки и хриптейки, рухна назад заедно със стола си; вторият хукна да бяга, но старецът знаеше — няма да успее. В ръката на Хънтър се появи пистолет като асо от ръкава на картоиграч мошеник…

— Почакай!

Бригадирът се засуети за секунда и това беше достатъчно на побягналия боец, за да успее да се качи на перона и да се скрие от куршумите.

— Остави ги! Трябва да отидем на „Тулска“! Длъжен си… Помоли ме да ти напомням… Почакай! — Старецът се задъхваше, без да знае какво да каже.

— На „Тулска“ — повтори тъпо Хънтър. — Да. По-добре да изтърпя до „Тулска“. Прав си.

Той се облегна тежко на масата, остави пистолета до себе си, намръщи се. Възползвайки се от момента, Омир вдигна ръце и се затича напред, срещу скачащите от арката охранители.

— Не стреляйте! Той се предава! Не стреляйте! В името на всичко свято…

Но така или иначе го оковаха, свалиха респиратора му и едва след това му дадоха възможност да говори. Бригадирът, отново изпаднал в странното си вцепенение, не се намеси. Позволи им да го обезоръжат и покорно тръгна към маймунарника. Седна на нара, вдигна глава, срещна погледа на стареца и въздъхна:

— Трябва да намериш един човек. Викат му Мелник. Доведи го тук. Аз ще почакам…

Старецът кимна и започна припряно да си пробива път сред насъбралите се на входа караулни и зяпачи, и в този момент го настигна вик.

— Омир!

Старецът застина смаян: никога по-рано не се беше обръщал към него по име. Върна се към арматурните железа, заварени в неубедителна решетка, и погледна въпросително Хънтър, който като в треска се бе обхванал с огромните си ръчища. С мъртъв, приглушен глас бригадирът каза:

— Но няма да е много дълго.

Вратата се отвори и вътре плахо погледна един войник — онзи същият, който преди няколко часа беше удрял музиканта по лицето. Последва ритник — и той влетя в килията, като за малко не падна на пода; обърна се и неуверено погледна назад.

На прага стоеше слаб военен с очила. Пагоните на униформата му бяха обсипани със звезди, редките руси коси — сресани назад.

— Хайде, животно — процеди той.

— Аз… аз… — замънка граничарят.

— Не се притеснявай — ободри го офицерът.

— Извинявам се за това, което направих. И… ти… вие… аз не мога.

— Още десет денонощия.

— Удари ме — каза войникът на Леонид, без да знае накъде да гледа.

— А, Алберт Михалич! — присвивайки очи, музикантът се усмихна на офицера. — Откога ви чаках.

— Добър вечер. — Офицерът също присви крайчето на устните си. — Ето, дойдох да възстановя справедливостта. Ще отмъщаваме ли?

— Трябва да си пазя ръцете. — Музикантът се изправи, разкърши кръста си. — Мисля, че вие сами ще го накажете.

— С цялата строгост — кимна Алберт Михайлович. — Един месец арест. И, разбира се, аз се присъединявам към извиненията на тоя тъпак.