Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Погледна към часовника на станцията: ако бригадирът се движеше точно по график, на Омир му беше останало още малко време в запас. Два-три часа, за да остане още мъничко самият себе си. И да покани Полиса на последно танго.

— И как смяташе да си заслужиш правото да влезеш? — попита Саша.

— Е… това е глупост, разбира се… Със своята флейта. Мислех, че тя може да оправи нещата. Разбираш ли… музиката е най-мимолетното, най-ефимерното изкуство. Тя съществува само толкова, колкото звучи инструментът, а после за миг изчезва безследно. Но нищо не заразява хората толкова бързо, колкото музиката, нищо не ги наранява толкова дълбоко и не зараства толкова бавно. Мелодията, която те е трогнала, остава в теб завинаги. Това е екстракт от красота. Мислех, че с него може да се лекува уродливостта на душата.

— Ти си странен — каза тя.

— А сега внезапно разбрах, че прокаженият не може да лекува прокажени. Че ако не си призная всичко пред теб, никога вече няма да ми отворят.

— Мислеше, че ще ти простя? — погледна го остро Саша. — За лъжите ти, за жестокостта?

— Ще ми дадеш ли още един шанс? — Леонид изведнъж й се усмихна. — Нали каза, че всички имаме право на това?

Девойката мълчеше настръхнала — не желаеше да бъде въвлечена отново в странните му игри. Току-що почти бе повярвала в неговото разкаяние и изведнъж пак същото.

— Във всичко, което ти разказах, имаше една истина — заяви той. — Има средство против болестта.

— Лекарство? — потрепна Саша, готова да бъде излъгана още веднъж.

— Това не е лекарство. Не са таблетки и не е серум. Преди няколко години имахме случаи на тази болест на „Преображенска“.

— Но защо Хънтър не знае за това?!

— Нямаше епидемия. Отшумя от само себе си. Тези бактерии са много чувствителни към радиация. От излъчването с тях става нещо… Изглежда, престават да се делят. Болестта спира. Даже от малки дози. Случайно го откриха. И това е цялото средство. Решението, така да се каже, лежи на повърхността.

— Честно? — Развълнувана, тя го хвана за ръката.

— Честно. — Той сложи длан върху нейната. — Трябва просто да се свържем с тях, да им обясним…

— Защо не ми каза по-рано? Та всичко е толкова просто! Колко хора са умрели през това време… — Саша освободи ръката си, очите й проблеснаха.

— За един ден? Едва ли… Не исках да оставаш с този душегубец… — промърмори той. — От самото начало възнамерявах да ти кажа всичко. Но исках да разменя тази тайна срещу теб.

— А ме размени срещу чуждите животи! — каза гневно Саша. — Не си заслужава нито един живот да се загуби заради мен!

— Аз бих дал моя живот — музикантът помръдна вежда.

— Не решаваш ти! Ставай! Трябва да тичаме обратно… Преди той да се е добрал до „Тулска“. — Девойката тикна пръст в часовника, зашепна, изчислявайки времето, и ахна. — Останали са само три часа!

— Защо? Аз мога да използвам връзките си… Те ще се обадят в Ханза, ще обяснят всичко. Няма да е необходимо и ние да тичаме дотам, още повече че може и да не успеем…

— Не! — поклати глава Саша. — Не! Той няма да повярва. Няма да поиска да повярва. Трябва сама да му кажа. Да му обясня…

— И какво ще стане после? — попита ревниво Леонид. — Ще му се отдадеш от радост?

— Какво ти влиза в работата? — озъби се тя, но веднага, досещайки се интуитивно как може да управлява влюбения мъж, добави по-меко: — Нищо не искам от него. А без теб сега не мога да мина.

— Учиш се да лъжеш от мен… — усмихна се кисело музикантът. — Добре — въздъхна той обречено. — Да вървим.

Достигнаха до „Спортна“ едва след половин час — патрулните се бяха сменили и на Леонид му се наложи отново да им разяснява как е възможно момиче без паспорт да пресече границата на Червената линия. Саша гледаше напрегнато часовника, а музикантът — нея; добре се виждаше, че той се колебае, спори със себе си.

На перона хилави новобранци товареха старинна дрезина със стока, страдащи от махмурлук работници съсредоточено се правеха, че запушват с кълчища пукнали се тръби, деца с униформи разучаваха някаква песен, която изобщо не беше детска. За пет минути на Саша и Леонид на два пъти се опитаха да им проверят документите и поредната проверка — когато вече бяха навлезли в тунела, водещ към „Фрунзенска“ — се проточи отвъд всякакви разумни граници.

Времето си летеше. Девойката вече не беше убедена, че разполага с онези жалки два часа и нещо: нали Хънтър не можеше да го спре нищо. Дори войничетата бяха успели да натоварят дрезината и тя, пуфкаща, започна да набира скорост, приближавайки се към тях. И в този момент Леонид се реши.