Дмитрий Глуховски - Метро 2034

Мотолокомотивът неумолимо се приближаваше — двигателят му беше многократно по-мощен и без усилия тласкаше обвитата в стомана машина. На Саша и спътника й се наложи да залегнат, да се скрият зад металния скелет на каросерията…

Но след няколко секунди бордовете на двете дрезини просто щяха да се прилепят и войниците щяха да ги вземат на абордаж. Изведнъж Леонид започна да се разсъблича като обезумял.

Отпред се появи застава — бруствери от чували, стоманени заграждения. Краят на пътя. Сега щяха да бъдат заклещени между два прожектора и две картечници, между чука и наковалнята.

След минута всичко щеше да е свършило.

Веригата се беше разтеглила на няколко десетки метра. Тук бяха само най-добрите севастополски бойци, полковникът бе избирал лично всеки от тях. Малките нашлемни фенери примигваха в тунелния сумрак и в очите на Денис Михайлович целият боен строй приличаше на рояк светулки, носещи се в нощта. В топлата и душна кримска нощ, над кипарисите, към шептящото море. Там, където полковникът би искал да отиде след смъртта си. Той се отърси от гъделичкащите го тръпки, намръщи се, изруга. Все пак на стари години беше започнал да се предава… След като пропусна покрай себе си последния боец, извади от неръждаемата табакера единствената си самоделна цигара, помириса я, щракна със запалката.

Денят беше хубав. Късметът се бе усмихнал на полковника и всичко се развиваше така, както го беше замислил. Минаха „Нагорна“ без загуби и даже единственият безследно изчезнал скоро настигна колоната. Настроението на всички бе превъзходно: да се хвърлят срещу куршумите за тях далеч не беше толкова страшно, колкото да затънат в безкрайно очакване и неизвестност. При това преди похода Денис Михайлович най-накрая им позволи да се наспят както трябва. Само че той самият не бе успял да заспи.

Полковникът винаги беше смятал съдбата за верига от случайности и не разбираше как някой може да й се доверява. За всичките дни, изминали от потеглянето на малката експедиция в каховските тунели, от нея нямаше никакви вести. Всичко можеше да се случи, Хънтър не беше безсмъртен. А и имаше ли право Денис Михайлович да разчита само на бригадира, който в безкрайните си войни може да бе увредил ума си, и на стареца — разказвач на приказки?

Вече не можеше да чака.

План за действие: да преведе основните сили на севастополци през „Нахимовски“, „Нагорна“ и „Нагатинска“, към затворената южна херметична врата на „Тулска“, а по повърхността да изпрати диверсантска група до затворената станция. Диверсантите да се спуснат през вентилационните кладенци в тунела, да ликвидират охраната, ако все още има такава, да отворят херметичната врата и да пуснат през нея ударната бригада… А по-нататък всичко беше въпрос на техника, който и да бе превзел станцията.

Три дни отидоха в проучвания и разчистване на шахти. Днес на сталкерите им оставаше единствено да пуснат диверсантите вътре. И това щеше да се случи след два часа.

След два часа всичко щеше да се реши и Денис Михайлович отново щеше да може да мисли и за нещо друго, отново щеше да е способен да спи и яде.

Планът беше прост, проверен, безупречен. Но вътре в себе си Денис Михайлович бе напрегнат, а сърцето му туптеше така, сякаш отново е на осемнайсет и отива на първия си бой в онова планинско село. Полковникът успокои тревогата си с дърпане от цигарата, хвърли угарката, сложи си отново маската и закрачи напред, настигайки отряда.

Скоро бригадата достигна до стоманените херметични врати. Сега можеше да си отдъхне преди началото на щурма и да преговори още веднъж с командирите на звена заучените им роли.

В едно Омир се бе оказал прав, усмихна се полковникът. Нямаше защо крепостта да се превзема с щурм, след като можеше да се отвори отвътре. Ход с коня; всъщност не беше ли писал точно Омир за превземането на Троя?

Денис Михайлович провери дозиметъра — радиоактивният фон беше нисък — и свали противогаза. След него същото направиха звеновите, а после и останалите бойци. Нищо, нека засега подишат.

В Полиса винаги имаше достатъчно зяпачи, едвам добрали се дотук от бедните и мрачни крайни станции и сега блуждаещи по галериите и залите му с широко отворени очи и увиснали от възторг челюсти. Така че Омир не се открояваше с нищо сред останалите, докато обикаляше из „Боровицка“ и разнежено наблюдаваше стройните колони на „Александровска градина“, или докато оглеждаше любовно и възхитено кокетните полилеи на „Арбатска“, наподобяващи момичешки обеци.