Дмитрий Глуховски - Метро 2034

— Господи… Та той дори няма да те изслуша! А теб какво те тегли натам?!

— Твоята книга — лекичко му се усмихна Саша. — Знам, че нещата в нея все още могат да се променят. Краят й не е написан.

— Бълнуване! Ерес! — замърмори Омир отчаяно. — Защо ли ти разказах за нея… Младежо, но поне вие! — Той хвана Леонид за ръката. — Моля ви, вярвам, че не сте лош човек и не сте лъгали злонамерено. Отведете я оттук. Нали това искахте? Вие и двамата сте млади, красиви… Трябва да живеете! Тя не бива да отива там, разбирате ли? И вие не бива да отивате. Там сега… Там ще настане страшна касапница. И вие със своята дребна лъжа не можете да я предотвратите…

— Това не е лъжа — каза музикантът учтиво. — Искате ли да ви дам честната си дума?

— Добре, добре — махна с ръка старецът. — Аз съм готов да ви повярвам. Но Хънтър… Нали го видяхте, макар и бегло?

— Затова пък съм се наслушал за него — изсумтя Леонид.

— Та той… Как ще го спрете? С флейтата си? Или мислите, че ще послуша момичето? Онова там, в него… То вече дори не чува нищо…

— Честно казано — наведе се музикантът към стареца, — вътре в себе си съм съгласен с вас. Но момичето ме помоли! А аз все пак съм джентълмен. — Той намигна на Саша.

— Как не разбирате… Това не е игра! — Омир гледаше умолително ту девойката, ту Леонид.

— Аз разбирам — изрече твърдо Саша.

— Всичко е игра — каза спокойно музикантът.

Ако музикантът наистина беше синчето на Москвин, бе напълно възможно да знае за епидемията нещо такова, което не е чувал дори Хънтър… Не е чувал или не искаше да говори за това? Омир подозираше, че Леонид е шарлатанин, но какво ако радиацията наистина е способна да пребори треската? Против волята си, въпреки здравия разум старецът се зае да търси доводи в подкрепа на твърдението на музиканта. Не се ли молеше точно за това през последните дни? В такъв случай кашлицата, кръвоизливите от устата, повдигането… са просто симптоми на лъчева болест? Дозата, която бе получил на Каховска линия, със сигурност трябваше да е унищожила заразата…

Дяволът знаеше с какво да съблазнява!

Добре, нека да е така. Но какво ще стане с „Тулска“, с Хънтър? Саша се надяваше, че ще успее да го уговори. И, изглежда, тя наистина имаше странна власт над бригадира. Но ако юздата, която искаше да му сложи девойката, за едната му половина изглеждаше като коприна, за втората му половина бе изгаряща като нажежено желязо. Коя от двете половини щеше да надделее в решителния миг?

Този път „Полянка“ не желаеше да показва нищо — нито на него, нито на Саша, нито на Леонид. Станцията им се представи пуста, вкочанена, отдавна предала дух. Можеше ли това да се смята за добро знамение, или за лошо? Омир не знаеше. Може би надигналото се в тунелите течение — сянка на ветровете, бушуващи на повърхността — просто бе отнесло всякакви упойващи изпарения? Или старецът бе сгрешил в нещо и сега за него вече не съществуваше бъдеще, за което „Полянка“ би могла да му разкаже?

— А какво означава „Изумруден“? — попита изведнъж Саша.

— Изумруд е прозрачен камък със зелен цвят — обясни разсеяно Омир. — „Изумруден“ — това просто означава „зелен“.

— Забавно — отговори замислено девойката. — Значи все пак го има…

— За какво говориш? — оживи се музикантът.

— А, нищо, просто така… Знаеш ли — тя погледна Леонид, — аз също вече ще го търся, твоя Град. И непременно ще го намеря някой ден.

Омир само поклати глава — той така и не успя да убеди себе си, че разкаянието на музиканта, излъгал Саша и напразно подмамил я на „Спортна“, беше искрено.

А девойката все си мислеше за нещо свое си, шепнеше нещо, два-три пъти въздъхна. После погледна въпросително стареца.

— Записа ли всичко, което се е случило с мен?

— Аз… пиша.

— Добре — кимна девойката.

На „Серпуховска“ ставаха лоши неща.

Патрулът на Ханза на входа беше удвоен. Мрачните, несговорчиви войници категорично отказваха да пропуснат Омир и останалите. Нито патроните, с които подрънкваше музикантът, нито документите му не им направиха впечатление. Старецът спаси положението: помоли да го свържат с Андрей Андреевич. Чак след половин час дойде резервният свързочник, размотавайки дебел кабел, и Омир страховито съобщи в слушалката, че те тримата са авангардът на кохортите на Ордена… Тази полуистина се оказа достатъчна, за да ги пуснат в залата — задушна, сякаш са изпомпали целия въздух от станцията, и оживена въпреки нощния час. Отведоха ги в приемната на началника на „Добрининска“.